— Все още не разбирам как… искам да кажа, ами ако полицията не намери нищо? Ако… не знам. Имам чувството, че са се отказали. Че просто са изоставили къщата. Отворена за всички.
— Сигурен съм, че са прибрали всичко необходимо — каза Ранд и стисна ръката й. — Защо не помолим да разгледаме нещата на Ейми и да си избереш нещо специално, става ли? — Ранд се обърна към мен: — Имаш ли нещо против, Ник? За нас ще бъде утеха да имаме нещо нейно. — После отново се извърна към жена си: — Онзи син пуловер, който баба й изплете.
— Не искам проклетия пуловер, Ранд!
Тя отблъсна ръката му, закрачи из стаята и започна да докосва различни неща. Побутна отоманката с крак.
— Това ли е отоманката, Ник? — попита. — Дето била преобърната, а не трябвало?
— Това е.
Тя спря да крачи, подритна я отново и я наблюдаваше как не се катурва.
— Мерибет, сигурен съм, че Ник е изтощен… — Ранд ме погледна с многозначителна усмивка. — Всички сме изморени. Мисля, че трябва да направим онова, за което дойдохме, и…
— Аз дойдох за това, Ранд, не за някакъв глупав пуловер. Не ми трябва пуловер на Ейми, в който да се гушкам, като че ли съм тригодишна. Искам дъщеря си. Не са ми нужни вещите й. Те не означават нищо за мен. Искам Ник да ни обясни какво става, по дяволите, защото цялата история започва да намирисва. Никога, никога не съм се чувствала толкова глупаво през живота си. — Тя се разплака и изтри сълзите, бясна на себе си, че е допуснала да се разреве. — Поверихме ти дъщеря си. Имахме ти доверие, Ник. Просто ни кажи истината! — Мерибет вдигна треперещия си показалец пред носа ми. — Вярно ли е, Ник? Не си ли искал бебето? Вече не обичаше ли Ейми? Нарани ли я?
Идеше ми да я зашлевя. Мерибет и Ранд бяха отгледали Ейми. Тя буквално беше тяхно творение. Те я бяха създали. Исках да им кажа: дъщеря ви е чудовището в тази история, но не можех — не и преди да съобщим на полицията — затова продължих да мълча, опитвайки се да измисля какво да кажа. Все едно протаках.
— Мерибет, никога не бих…
— Никога не бих, не бих могъл… все това повтаряш, по дяволите. Вече дори не мога да те гледам. Наистина. Нещо с теб не е наред. Нещо липсва вътре в теб, ако съдя по поведението ти. Дори да се окаже, че си напълно невинен, никога няма да ти простя за нехайното ти отношение. Все едно си изгубил най-обикновен чадър! След всичко, от което Ейми се отказа заради теб, това ли й даваш в замяна. Аз… не ти вярвам, Ник. И дойдох да ти го кажа. Не ти вярвам, вече не.
Тя се разрида, извърна се и изхвръкна през вратата, а развълнуваните репортери я снимаха. Влезе в колата, двама журналисти се притиснаха до стъклото и започнаха да тропат по него, мъчейки се да я накарат да каже нещо. От дневната ги чувахме да повтарят името й: Мерибет… Мерибет…
Ранд остана с ръце в джобовете, мъчейки се да реши каква роля да изиграе. Гласът на Танър — трябва да задържим семейство Елиът на своя страна — звучеше като рефрен в ушите ми.
Той понечи да каже нещо, но аз го изпреварих:
— Ранд, какво мога да направя.
— Просто го кажи, Ник.
— Какво да кажа?
— Аз не искам да питам, ти не искаш да отговаряш. Това го разбирам. Но трябва да те чуя да го казваш. Да кажеш, че не си убил дъщеря ни. — Той се засмя и разплака едновременно. — Мили боже, главата ми не е наред — възкликна. Беше порозовял, страните му горяха като от миниатюрно слънчево изгаряне. — Не мога да проумея как е възможно да се случва това. Не мога да проумея. — Все още се усмихваше. По брадичката му се стече сълза и капна на яката на ризата му. — Просто го кажи, Ник.
— Ранд, не съм убил Ейми, нито съм я наранил. — Беше приковал поглед в мен. — Вярваш ли, че не съм я наранил физически?
Ранд отново се засмя:
— Знаеш ли какво щях да кажа? Щях да кажа: вече не знам на какво да вярвам. После си помислих, че това е реплика на друг човек. Реплика от филм, не нещо, което трябва аз да произнасям, затова се зачудих за секунда дали не съм в някакъв филм? Но не е възможно. Само за секунда човек си казва: сега ще кажа нещо различно и всичко ще се промени. Обаче няма, нали?
После кимна с глава бързо като териер, завъртя се и отиде при жена си в колата.
Не се натъжих, разтревожих се. Още преди семейство Елиът да потеглят от алеята пред дома ми, си казах: трябва да отидем при ченгетата скоро, веднага. Преди двамата Елиът да започнат да обсъждат загубата си публично. Танър каза, че ни трябват още доказателства. Модел на поведение. Отмъстителната Ейми. Спомних си за Боби О’Хара — онзи тип, който три пъти беше звънял на горещата линия и когото Ейми обвиняваше, че я бил изнасилил. Танър го беше проучил: не беше ирландецът мъжкар, както си го представях по името, нито пък пожарникар или ченге. Водеше хумористичен уебсайт, доста приличен, а на снимката се виждаше мършав тип с очила с тъмни рамки и неудобно гъста черна коса, с крива усмивка и фланелка с емблемата на някаква група „Бингос“.