Накрая решаваме да поиграем малко на скапано игрище за миниголф. Изкуствената трева е разкъсана на места, алигаторите и вятърните мелници, които някога са се движели механично, сега стоят неподвижно. Вместо това Джеф им оказва честта, задвижва мелницата, затваря и отваря челюстите на алигаторите. Номерата на игрището са разбъркани, някои дупки не могат да се изиграят — тревата е нагъната като килим, фермата с мъничката миша дупка е порутена. Затова просто се скитаме из игрището безредно. Никой дори не следи резултата.
Това би подразнило неимоверно предишната Ейми: безсмислието, безцелността. Обаче сега се уча да се оставям на течението и се справям доста добре. Имам превъзходни постижения в мотаенето, превърнала съм се във великолепна мързеливка, в главатарка на група хлапета с разбити сърца, които беснеят из тази самотна поредица от забавления и всеки се възстановява от предателството на свое любимо същество. Виждам как Джеф се смръщва, когато минаваме покрай Теста за любов: стиснете металната дръжка и гледайте как температурата се покачва от „само флирт“ до „истинска любов“. Странно уравнение — мощно стискане означава дълбока любов, напомня ми за пребитата, която често поставя палец върху синината на гърдите си, като че ли е копче, което може да натисне. „Твой ред е“, казва Грета. Бърше топката си в шортите — вече два пъти улучва локвата с мръсна вода.
Заемам позиция, замахвам един-два пъти и запращам червената си топка право в отвора на къщичката за птички. Тя изчезва за секунда, после отново се появява на един улей и влиза в дупката. Изчезва, появява се. Залива ме тревожна вълна — всичко се появява отново в даден момент, дори аз. Притеснявам се, понеже плановете ми са се променили.
Досега само два пъти съм променяла плановете си. Най-напред с пистолета. Щях да си взема и после, сутринта, когато изчезнах, да се прострелям. Не на опасно място — в китката или в прасеца. Щях да оставя куршум с моята плът и кръв по него. Все едно е имало борба! Ейми е била простреляна. После обаче не успях да се сдобия с оръжие и си дадох сметка, че това е страхотно — щеше да е прекалено дори за мен. Щеше да ме боли седмици наред, а аз не обичам болката (ръката ми вече е по-добре, благодаря, че попитахте). Промених написаното в дневника, в случай че някой говори с момчетата от мола. Получи се ефектен сюжетен ход. Не Ейми простреляната, а Ейми уплашената.
Не беше бог знае каква промяна на плана. Другото беше много по-крайно. Бях решила, че няма да умирам.
Достатъчно съм дисциплинирана, за да се самоубия, обаче вече не ми е интересно. Наистина не е честно да умирам. Не в действителност. Не искам. Не съм направила нищо нередно. Обаче сега проблемът са парите. Нелепо е точно парите да се окажат проблем за мен, но разполагам само с ограничена сума — 8732 долара в момента. Ще ми трябват още. Днес сутринта си побъбрих с Дороти, както винаги с кърпичка в ръка, за да не оставям отпечатъци (казах й, че е на баба ми — опитвам се да създам у нея смътното впечатление за южняшко богатство, което е било пропиляно, нещо в духа на Бланш Дюбоа). Приведох се над бюрото й, докато тя подробно ми разказваше с огромни бюрократични подробности за разредител на кръвта, който не може да си позволи — тази жена е същинска енциклопедия на лекарствата — и после казах, колкото да опипам почвата:
— Разбирам какво имаш предвид, не знам дали ще намеря пари за наема на бунгалото си за още една седмица.
Тя само примигна срещу мен и отмести поглед към телевизора — някаква телевизионна игра, в която хората пищяха и плачеха. Проявяваше бабешки интерес към мен и със сигурност щеше да ми позволи да остана колкото си искам: половината бунгала бяха празни, какво толкова.
— В такъв случай си намери работа — каза Дороти, без да отмества поглед от телевизора. Една от състезателките направи лош избор, изгуби наградата си и звуков ефект оповести мъката й.
— Каква работа например?
— Като чистачка, като бавачка.
Значи в основни линии трябваше да съм домакиня срещу заплащане. Ирония на съдбата колкото за хиляда плаката „Дръж се!“.
Дори в нашия скромен щат Мисури не ми се налагаше да икономисвам. Не можех да отида да си купя нова кола просто защото така ми се иска, но не ми се налагаше да се притеснявам за всекидневните неща, да изрязвам талони за намаления, да купувам на едро и да знам цената на млякото. Родителите ми не си бяха правили труда да ме научат на тези работи, затова не бях подготвена за действителността. Грета например се оплакваше, че в малкия магазин на пристана продавали четири литра мляко за пет долара, а на мен хлапето там винаги ми взимаше десет. Струваше ми се много, но не ми беше хрумвало, че пъпчивият тийнейджър просто ми подхвърля някаква сума, за да види дали ще я платя. Затова икономисвах, обаче бюджетът ми — според интернет щеше да ми стигне за шест до девет месеца — явно беше на изчерпване. Така че и аз трябва да предприема нещо.