Когато приключихме с голфа — разбира се, аз печеля, знам го, понеже мислено следя резултата — отиваме до будката за хотдог да обядваме, а аз се скривам зад ъгъла, за да бръкна в колана с парите си, който държа под ризата, и когато вдигам поглед, установявам, че Грета ме е последвала и ме хваща точно преди да успея да прибера тази чудесия.
— Да си чувала за портмоне? — шегува се тя. Това ще е постоянен проблем — беглецът се нуждае от много пари, обаче по дефиниция няма къде да ги държи. За щастие Грета не ме притиска повече. Знае, че и двете сме жертви. Седим на слънце на метална пейка за пикник и ядем хотдог — бели кифлички около натъпкани с фосфат колбаси и с толкова яркозелен сос, че изглежда отровен, но това сигурно е най-страхотното нещо, което съм яла, понеже аз съм Мъртвата Ейми и пет пари не давам.
— Знаеш ли какво намери Джеф в бунгалото си? — пита Грета.
— Още една книга от автора на „Марсиански хроники“.
— Рей Брадбъроу — пояснява Джеф. Бредбъри, мисля си аз.
— Да, точно така. „Чувствам, че идва нещо зло“ — казва Грета. — Хубаво е — изчуруликва тя, все едно това е всичко, което може да се каже за една книга: хубава е, лоша е, хареса ми или не ми хареса. Като че ли е хотдог.
— Прочетох я, когато се нанесох тук — казва Джеф. — Хубава е. Страшничка.
Улавя ме, че го гледам, и прави вампирско лице — плези език и блещи очи. Не е мой тип — козината по лицето му е твърде щръкнала, прави подозрителни неща с рибата — но е приятен на вид. Привлекателен. Очите му са много сърдечни, не като леденостудените сини очи на Ник. Питам се дали бих спала с него — прелестно бавно чукане, тялото му се притиска до моето, дъхът му е в ушите ми, космите му дращят бузата ми, съвсем различно от самотния начин, по който се чука Ник, когато телата ни почти не се докосват: под прав ъгъл отзад, под формата на обърнато Г отпред, а после той почти веднага става от леглото и се пъхва под душа, а аз още пулсирам на мокрото му място.
— Котка ли ти отхапа езика? — пита Джеф. Никога не ме нарича по име, като че ли за да покаже, че и двамата лъжем. Казва „тази дама“, „красавицата“ или „ти“. Как ли ще ме нарича в леглото? Може би „скъпа“.
— Бях се замислила.
— Охо — възкликва той и се усмихва.
— Мислеше си за някое момче, личи си — казва Грета.
— Може би.
— Нали уж известно време нямаше да се занимаваме със задници — казва тя. — Ще мислим за кокошките си.
Снощи след Шоуто на Елън Абът бях твърде превъзбудена, за да се прибера в бунгалото си, затова двете пихме бира и си представяхме живота си в уединение като хетеро момичета в лесбийската общност на майката на Грета, които се грижат за кокошките и простират прането на слънце. Как по-възрастните жени с разкривени кокалчета на пръстите и угоднически смях ще ни ухажват нежно и платонично. Как ще носим джинси и сабо и няма да се занимаваме с грим, прически или маникюр, с големината на бюста или на задника, нито ще се преструваме на изпълнената с разбиране съпруга или на подкрепящата приятелка, която харесва всичко, което прави мъжът й.
— Не всички мъже са задници — казва Джеф.
Грета издава някакъв неопределен звук.
Връщаме се в бунгалата си с омекнали крайници. Чувствам се като балон с вода, оставен на слънце. Единственото ми желание е да седна под тракащия си климатик и да го оставя морно да охлади кожата ми, докато гледам телевизия. Открила съм един канал, по който повтарят стари програми от седемдесетте и осемдесетте години: „Куинси“, „Любовни лодки“ и „Осем е достатъчно“, но преди това е Шоуто на Елън Абът, любимото ми предаване.
Нищо ново, нищо ново. Елън няма нищо против да поспекулира, повярвайте ми, поканила е най-различни хора от миналото ми, които се кълнат, че са ми приятели, и говорят прекрасни неща за мен, дори онези от тях, които никога не са ме харесвали особено. Посмъртна обич.
Почукване на вратата ми — Грета и Джеф. Изключвам телевизора и наистина заварвам двамата на прага, стърчат безцелно.