— Какво правиш? — пита Джеф.
— Чета — лъжа.
Той минава покрай мен, оставя пакет от шест бири върху плота ми, а Грета влиза подире му.
— О, стори ми се, че чухме телевизора.
Трима са наистина твърде много за тесните бунгала. Двамата запречват входа за минутка, което малко ме напряга — защо ми запречват входа? — но после пък запречват пътя към нощното ми шкафче. Вътре е коланът с парите, в който има 8000 долара в брой. На банкноти по сто, петдесет и двайсет. Коланът е отвратителен — бежов на цвят и обемист. Не мога да нося всичките си пари наведнъж — част от тях съм пръснала на различни места из бунгалото — но се старая да нося повечето, а когато го правя, се чувствам като момиче на плажа с дебела дамска превръзка. Някаква перверзна моя част харчи с удоволствие парите, понеже всеки път, когато извадя няколко двайсетачки, това означава, че ще нося по-малко пари и по-малко ще се притеснявам да не ми ги откраднат или да не ги изгубя.
Джеф пуска телевизора и на фокус застават Елън Абът и Ейми. Той кима и се усмихва.
— Искаш ли да гледаме… Ейми? — пита Грета.
Не мога да разбера дали използва запетая, или не: Искаш ли да гледаме, Ейми? Или: Искаш ли да гледаме Ейми?
— Не. Джеф, защо не си донесеш китарата и да седнем на верандата?
Джеф и Грета се споглеждат.
— Амиии… Но това гледаше, нали? — пита тя.
Сочи към екрана, където сме двамата с Ник на една благотворителна вечеря — косата ми е прибрана на кок и изглеждам почти като сега, с къса коса.
— Скучно е — отговарям.
— О, според мен изобщо не е скучно — казва Грета и се стоварва на леглото ми.
Казвам си: каква глупачка съм, че пуснах тези двамата вътре. Задето си въобразявам, че мога да ги контролирам, при положение че те са диваци, хора, свикнали да намират нужния ъгъл, да се възползват от слабостите, винаги в нужда, докато за мен това е ново. Да съм в нужда. Тези хора държат пуми в задния си двор и имат шимпанзета за домашни любимци — сигурно така се чувстват, когато любимият им звяр ги разпори.
— Знаете ли какво, нали нямате нищо против… просто ми е малко задушно. Май много съм стояла на слънце.
Изглеждат изненадани и малко оскърбени и аз се питам дали не съм сбъркала — дали не са съвсем безобидни, а аз просто съм параноична. Дано да е така.
— Разбира се, разбира се — казва Джеф. Изсулват се от бунгалото ми, а Джеф пътьом си взема бирата. След минутка чувам Елън Абът от бунгалото на Грета. Обвинителните въпроси. Защо… Защо не… Как ще обясните…
Защо изобщо се сприятелих с някого тук? Защо не си останах самичка? Как ще обясня действията си, ако ме намерят?
Не може да ме намерят. Ако някога ме открият, ще бъда най-силно мразената жена на планетата. Вместо да съм красивата, мила, обречена и бременна жертва на себично и невярно копеле, ще се превърна в огорчената кучка, измамила доброто сърце на американските граждани. Елън Абът ще ми посвещава предаване след предаване, а гневни хора ще се обаждат да изливат гнева си: „Това е поредният пример за разглезено богато момиче, което прави каквото си поиска, когато си поиска и без да се съобразява с чувствата на другите, Елън. Според мен трябва да я тикнат в затвора — до живот!“. И така до безкрай. В интернет има противоречива информация за хората, които инсценират смъртта си или натопяват съпруг за инсценирана смърт, но знам, че общественото мнение ще бъде безмилостно. Каквото и да направя след това — да храня сираци, да прегръщам прокажени — ще умра като Жената, която инсценира смъртта си и натопи съпруга си, нали помните?
Не мога да го допусна.
Три часа по-късно, в един през нощта, на вратата ми се чука, лекичко, както чука Джеф. Обмислям дали да отворя, готова да се извиня за грубото си поведение преди. Той подръпва брадата си, забол поглед в изтривалката, после ме поглежда с кехлибарените си очи.
— Дороти ми каза, че си търсиш работа.
— Да. Май си търся.
— Тази вечер мога да ти предложа нещо. Петдесет долара.
На Ейми Елиът Дън не би й се наложило да излезе от бунгалото си за петдесет долара, обаче Лидия тире Нанси се нуждае от работа. Трябва да се съглася.
— Няколко часа, петдесет долара — свива рамене той. — На мен ми е все едно, но реших да ти предложа.
— Каква е работата?
— Риболов.
Сигурна бях, че Джеф кара пикап, обаче той всъщност ме отвежда до лъскав форд хеджбек, трогателна кола, каквато би карал току-що завършил колежанин с огромни планове и скромен бюджет, а не зрял мъж. Под лятната си рокля нося бански, както ме е инструктирал („Не половинки, а цял бански, та наистина да можеш да плуваш“, каза ми Джеф. Не бях го забелязвала близо до басейна, но той прекрасно знаеше какъв бански нося, което беше едновременно ласкателно и тревожно.)