Родителите ми обикалят залата, хванати за ръка — любовната им история неизменно е част от сюжета на „Невероятната Ейми“: съпруг и съпруга, които творят заедно вече три десетилетия. Сродни души. Наистина се наричат така и звучи смислено, понеже според мен са точно такива. Уверявам ви, тъй като аз, самотното единствено детенце, съм ги изучавала много години. Никога не са резки един с друг, нямат остри конфликти, носят се през живота като две слепени медузи — разширяват се и се свиват инстинктивно, течно и плавно изпълват пространствата си. При тях тази работа със сродните души изглежда лесна. Говори се, че на децата на разведени родители им е трудно, обаче децата от щастливи семейства също са изправени пред свои си трудности.
Разбира се, налага се да седя на някакво плюшено канапе в ъгъла на стаята, далеч от шумотевицата, за да дам няколко интервюта на печална група стажанти в различни издания, на които редакторите са наредили „да измъкнат няколко думи“.
Как се чувствате, след като Ейми най-сетне се омъжи за Анди? Защото вие не сте омъжена, нали?
Въпросът е зададен от:
а) стеснително хлапе с огромни очи, подпряло бележника си върху куриерската си чанта;
б) прекалено официално облечена млада жена с лъскава коса и съблазнителни обувки на висок ток;
в) сериозна и татуирана почитателка на рокабили, която, изглежда, проявява много по-голям интерес към Ейми, отколкото човек би предположил за татуирана почитателка на рокабили;
г) всички изредени по-горе.
Отговор: Г.
Аз: О, много се радвам за Ейми и Анди, пожелавам им всичко най-хубаво. Ха-ха.
Ето отговорите ми на всички въпроси, но не подред:
Някои части на Ейми са вдъхновени от мен, а други са художествена измислица.
В момента съм щастливо неомъжена, в живота ми няма Способен Анди!
Не, не смятам, че Ейми опростява динамиката на взаимоотношенията между мъжа и жената.
Не, не бих казала, че Ейми е отживелица — според мен поредицата е класика.
Да, не съм омъжена. В момента в живота ми няма Способен Анди.
Защо Ейми е невероятна, а Анди е само способен? Ами не познавате ли много забележителни и способни жени, които се омъжват за по-обикновени мъже, за някой способен Джо или способен Анди. Не, шегувам се, не го пишете.
Да, неомъжена съм.
Да, родителите ми определено са сродни души.
Да, бих искала същото за себе си някой ден.
Да, неомъжена съм, тъпако.
Едни и същи въпроси отново и отново, а аз се старая да се преструвам, че предизвикват размисъл. И те се опитват да се преструват, че предизвикват размисъл. Слава богу, че барът е отворен.
После вече няма желаещи да разговарят с мен — толкова бързо — и момичето, отговарящо за връзките с обществеността, се преструва, че това е нещо хубаво: „Вече можеш да се върнеш към своите занимания!“. Аз си проправям път обратно през малцината присъстващи, сред които родителите ми все още са във вихъра си като домакини: с поруменели лица, Ранд си е лепнал своята озъбена усмивка, с която прилича на праисторическа чудовищна риба, Мерибет с нейното бодро кокоше клатене на глава, ръцете им са сплетени, разсмиват се взаимно, радват се един на друг, вълнуват се един от друг. А аз си мисля: „Толкова съм самотна, мамка му!“.
Прибирам се у дома и си поплаквам. На трийсет и две съм. Не съм стара, особено за Ню Йорк, но истината е, че от години дори не ми е харесвал някой. Така че каква е вероятността да срещна мъж, когото да обикна, камо ли да го обикна толкова, че да се омъжа за него? Омръзна ми да не знам с кого ще бъда и дали изобщо ще бъда с някого.
Имам много женени приятели — не са много щастливо женените, но семейните ми приятели наистина са много. Малцината щастливи приличат на родителите ми: фактът, че не съм омъжена, ги озадачава. Умно и красиво момиче като мен, момиче с толкова много интереси и ентусиазъм, с готина работа, с любящо семейство. И нека да си го кажем: с пари. Сключват вежди и се преструват, че се опитват да се сетят за мъже, с които да ме съберат, обаче всички знаем, че не е останал никой, никой свестен. А аз, освен това, знам колко искрено убедени са всички, че нещо не ми е наред, че има нещо скрито, което ме прави незадоволима, незадоволителна. Онези, които не са си намерили сродна душа — а просто са се установили — се отнасят още по-пренебрежително към положението ми: не е толкова трудно да намериш някого, за когото да се ожениш, казват. Няма идеални връзки, казват — те, които се примиряват със секса по задължение и пръдливите ритуали в леглото, които заменят разговорите с телевизия, които бъркат съпружеската капитулация — да, скъпа, добре, скъпи — със съгласието. Той прави каквото му казваш, понеже не те обича достатъчно, за да спори, мисля си. Дребнавите ти изисквания просто го карат да изпитва превъзходство или го обиждат и някой ден ще си легне с красивата си колежка, която няма никакви изисквания към него, а ти ще се шокираш. Аз търся мъж, който иска да се бори, мъж, който няма да търпи глупостите ми. (Но и който харесва глупостите ми.) Но въпреки това: не ме поставяйте в някои от онези взаимоотношения, в които хората постоянно се заяждат, маскират оскърбленията като шеги, въртят очи и „игриво“ се счепкват пред приятелите си с надеждата да ги подмамят на своя страна в спор, за който не дават и пет пари. Тези ужасни взаимоотношения от типа „само ако“: Бракът ни щеше да е страхотен, само ако… И човек усеща, че списъкът на „само ако“ е много по-дълъг, отколкото двамата си дават сметка.