— Какви?
— Един тип от мъжкото училище, с което бяхме побратимени, се запозна с нас на танците през есента, а на следващия ден се обади на мен, а не на Ейми. Сигурна съм, че той постъпи така, понеже Ейми всяваше страх, но все пак… А после, няколко дни по-късно, оповестиха оценките ни в средата на срока и се оказа, че моите са малко по-добри, 4,1 срещу нейното 4,0. Малко след това една от приятелките ни ме покани да прекарам Деня на благодарността със семейството й. Мен, не Ейми. И в този случай съм сигурна, че беше заради… понеже Ейми плашеше хората. С нея не се общуваше лесно, човек имаше чувството, че непрекъснато трябва да я впечатлява. Обаче аз усещах, че нещата се променяха по мъничко. Личеше си, че наистина се дразни, макар да не го признаваше.
Вместо това започна да ме кара да правя разни неща. Тогава не си давах сметка, но започна да ми устройва капани. Пита ме дали може да боядиса косата ми в същия цвят като своята, понеже моята била невзрачна и щяла да изглежда много по-добре по-светла. Започна да се оплаква от родителите си. Винаги се оплакваше от тях, но вече отиде твърде далеч: как я обичали само като представа, а не каквато била наистина, поради което искала да им го върне. Караше ме да се обаждам в дома й и да казвам на родителите й, че аз съм Невероятната Ейми. Отивахме с влак до Ню Йорк през някои уикенди, а тя ме принуждаваше да стоя пред къщата им — веднъж ме накара да изтичам към майка й и да й кажа, че ще премахна Невероятната Ейми, че ще стана нейната нова Ейми и други подобни глупости.
— И вие просто изпълнявахте?
— Бяха просто момичешки глупости. Преди да се появят мобилните телефони и киберпрестъпленията. Начин да убиваме времето. Непрекъснато правехме подобни пакости, глупави неща. Състезавахме се коя ще е по-дръзка и по-плашеща.
— И после?
— След това тя започна да се отдръпва. Стана студена. И аз си помислих, че вече не ме харесва. Момичетата в училище започнаха да ме гледат странно. Изключиха ме от кръга на готините. Дотук добре. Обаче един ден ме извикаха в кабинета на директора. Ейми претърпяла ужасна злополука — изкълчен глезен, фрактура на ръката, цялата била в синини. Паднала по дълго стълбище и твърдяла, че аз съм я бутнала. Един момент… Слизайте долу. Вървете долу. Вървете долуууу!… Извинете, ето ме пак. Не ви трябват деца.
— И така, Ейми твърдеше, че вие сте я бутнали.
— Да, понеже съм била луда. Била съм обсебена от нея и съм искала да бъда Сузи, а после това вече не ми било достатъчно и на всяка цена съм искала да стана Ейми. И разполагаше с всички доказателства, които самата тя ме накара да създам. Родителите й ме бяха виждали да се навъртам край къщата. На теория аз заговорих майка й. Косата ми беше боядисана руса, дрехите ми бяха като дрехите на Ейми — дрехи, които бяхме купили заедно, но не можех да го докажа. Всичките й приятелки се намесиха и обясниха как през последните месеци Ейми се страхувала от мен. Всякакви подобни глупости. Представиха ме като напълно откачена. Родителите й извадиха ограничителна заповед срещу мен. Кълнях се, че не съм аз, но после се почувствах толкова нещастна, че бездруго исках да напусна училището. Затова дори не оспорихме изключването. Вече копнеех да се отскубна от нея. Бях уплашена, че това петнайсетгодишно момиче е способно да скрои такъв номер. Да измами приятелите си, родителите си, учителите.
— И всичко това заради някакво момче, оценките и поканата за Деня на благодарността?
— Около месец след като се върнах в Мемфис, получих писмо. Не беше подписано, а напечатано, но явно беше от Ейми. Беше списък на всичко, за което съм я подвела. Шантава история: „Забрави да ме изчакаш след часа по английски, два пъти. Забрави, че съм алергична към ягоди, два пъти“.
— Боже!
— Обаче според мен истинската причина изобщо не беше в онзи списък.
— И каква е истинската причина?
— Имам чувството, че Ейми искаше хората да вярват, че тя наистина е съвършена. А когато се сприятелихме, аз я опознах. Не беше съвършена. Нали разбирате? Беше блестяща, очарователна и всичко, обаче освен това беше властна, обсесивно-компулсивна, падаше си по драмите и послъгваше. Но аз нямах нищо против. Тя имаше. Освободи се от мен, понеже знаех, че не е съвършена. Това ме накара да се замисля… за вас.
— Защо?
— Приятелите виждат повечето свои недостатъци. Съпрузите виждат всички. Ако тя беше способна да накаже приятел само след няколко месеца, като се хвърли от стълбите, какво ли е способна да причини на мъжа, имал глупостта да се ожени за нея?