Затворих, когато едно от децата на Хилари вдигна дуплекса и запя приспивна песен. Веднага звъннах на Танър и му преразказах разговора си с Хилари и с Боби.
— Значи имаме два разказа, страхотно — каза Танър. — Наистина страхотно! — Обаче тонът му подсказваше, че не е страхотно. — Чувал ли си се с Анди?
Не бях.
— Един от хората ми я чака в блока — осведоми ме той. — Дискретно.
— Не знаех, че си довел свои хора.
— Всъщност онова, което трябва да направим, е да намерим Ейми — заяви той, пренебрегвайки думите ми. — Не мога да си представя, че момиче като нея може да остане скрито много дълго. Нещо да ти хрумва?
Непрекъснато си я представях в скъпарски хотел с тераса към океана, загърната в бяла хавлия, дебела като килим, пийва си прекрасно „Монтраше“, докато следи падението ми по интернет, по кабелните телевизии и по таблоидите. И се наслаждава на безкрайните репортажи и хвалебствия за Ейми Елиът Дън. Как присъства на собственото си погребение. Запитах се дали осъзнава достатъчно добре една истина — че е откраднала цяла страница от Марк Твен.
— Представям си я близо до океана — отговорих. После замълчах и се почувствах като евтин медиум. — Не, всъщност нищо не ми хрумва. Може да е буквално навсякъде. Съмнявам се, че ще я видим, освен ако сама не реши да се върне.
— Е, това не ми се струва вероятно — тихо и раздразнено каза Танър. — Да опитаме да намерим Анди и да проверим какво става в главата й. Не ни остава много място за действие.
После дойде време за вечеря, слънцето залезе и отново останах сам, в обитаваната си от привидения къща. Мислех за всички лъжи на Ейми и за това дали бременността е една от тях.
Ако беше лъжа, целта й бе да ме унищожи.
Винаги бях смятал, че с Ейми ще имаме деца. Това беше една от причините да се оженя за нея, понеже си представях, че ще имаме деца. Помня първия път, когато си го представих, два месеца след като започнахме да излизаме: вървях от апартамента си на Кипс Бей към един любим малък парк на Ийст Ривър по път, който минаваше покрай огромната, сякаш построена от детски конструктор сграда на Обединените нации, над която се развяваха държавните флагове на най-различни държави. Това много би харесало на едно дете, помислих си. Толкова много цветове и напрегнатата игра да свържеш всяко знаме с конкретна държава. Ето Финландия, ето Нова Зеландия. Еднооката усмивка е на Мавритания. И после осъзнах, че нямам предвид някое дете, а нашето дете, моето и на Ейми. Нашето дете, излегнало се на пода със стара енциклопедия, точно както правех аз, само че то нямаше да е само, аз щях да лежа до него. Щях да му помагам да направи първите стъпки във вексилологията — звучи не толкова като наука за знамената, колкото като наука на раздразнението, тоест отношението към мен на собствения ми баща. Но не и на моето към сина ми. Представях си и как Ейми се присъединява към нас на пода, ляга по корем, вдига крака във въздуха и посочва знамето на Република Палау — жълтата точка вляво от центъра на яркосин фон, което не се съмнявах, че ще й бъде любимото.
Оттогава това момче стана реално (понякога беше момиченце, но в повечето случаи беше момче). Беше неизбежно. Изпитвах редовни и упорити бащински трепети. Месеци след сватбата преживях нещо странно пред шкафчето в банята, докато почиствах зъбите си с конец и си мислех: „Тя иска деца, нали? Трябваше да я попитам“. Разбира се, че трябваше да попитам. Когато поставих въпроса — заобиколно, смътно — Ейми отговори: разбира се, разбира се, някой ден, но всяка сутрин заставаше пред мивката и си изпиваше хапчето. В продължение на три години го правеше всеки ден, а аз кръжах около темата, но не успявах да изрека думите искам да имаме бебе.
След уволненията ни ми се стори, че би могло да се случи. Изведнъж Ейми вече разполагаше с времето, което преди изяждаше работата й, и един ден на закуска тя вдигна поглед от препечената си филийка и каза: „Спрях хапчетата“. Просто така. Не ги пи пет месеца, но нищо не се случи, а скоро след като се преместихме в Мисури, уговори час за преглед за двама ни, за да предприемем медицинска интервенция.
— Ще трябва да направиш своето — каза тя на път за Сейнт Луис. — Знаеш, че трябва да дадеш сперма.
— Знам. Защо го казваш така?
— Мислех, че ще си прекалено горд. Горд и стеснителен.