Аз наистина представлявах доста неприятна смесица от тези черти, но в клиниката добросъвестно влязох в странната стаичка за онанизъм: място, където стотици мъже бяха влизали с единствената цел да лъснат бастуна, да изпразнят пушката, да ръкоблудстват, да изжулят пръчката, да изцедят адамовия сок, да врътнат една бейрутка, да ударят яка чекия, да се отдадат на ръкопашна.
(Понякога прибягвам до хумора като самозащита.)
В стаята имаше покрит с мушама стол, телевизор и масичка с порно списания и кутия със салфетки. Списанията бяха от началото на деветдесетте, ако се съди по прическите на жените (и горе, и долу), и бяха умерена работа. (Друга хубава тема: Кой избира порно списанията в клиниките по фертилитет? Кой преценява какво ще помогне на мъжете да се изпразнят, без да е твърде унизително за всички жени извън стаичката: медицинските сестри, лекарките и обнадеждените напрегнати съпруги?)
Влизах в тази стаичка три пъти — обичат да се презапасяват — а Ейми не правеше нищо. Би трябвало да започне да пие хапчета, но не го направи, доста време. Тя трябваше да забременее, тя трябваше да предостави тялото си на бебето, затова няколко месеца не я притисках, а само държах под око шишенцето с хапчетата, за да видя дали намаляват. Най-накрая, след няколко бири през една зимна нощ се качих по стълбите към дома ни, свалих посипаните си със сняг дрехи, свих се до нея на леглото, заровил лице в рамото й, вдъхнах мириса й и затоплих върха на носа си в кожата й. Прошепнах думите — хайде да го направим, Ейми, хайде да си направим бебе — и тя каза „не“. Очаквах нервност, предпазливост, тревога — Ник, дали ще бъда добра майка? — а получих едно кратко и остро „не“. Без никакви пробойни. Нищо драматично, никакви превземки, просто нещо, което бе престанало да я интересува. „Понеже разбрах, че всъщност аз ще върша всички трудни неща — обясни тя. — Смяната на пелените, прегледите при лекаря, дисциплината, а ти само ще се правиш на добрия татко. Аз ще върша цялата работа, за да направя децата ни добри хора, а ти ще ми пречиш, обаче те ще обичат теб, а мен ще мразят.“
Отговорих на Ейми, че това не е вярно, но тя не ми повярва. Казах й, че не просто искам дете, че се нуждая от дете. Трябваше да знам, че съм способен да обичам някого безусловно, че мога да накарам това мъничко същество да се чувства постоянно желано, независимо от обстоятелствата. Че мога да бъда различен баща, не като своя. Че мога да възпитам момче, което не прилича на мен.
Умолявах я. Тя остана непреклонна.
Месеци по-късно получих съобщение по пощата: клиниката щеше да изхвърли моя материал, ако не се свържем с тях. Оставих писмото върху масата в трапезарията — отворен укор. Три дни по-късно го видях в кофата. Тогава за последен път засегнахме темата.
Тогава вече тайно излизах с Анди от половин година, така че нямах право да се разстройвам. Обаче все пак ме заболя и не престанах да мечтая за нашето момченце, моето и на Ейми. Бях се привързал към него. Истината е, че двамата с нея щяхме да създадем прекрасно дете.
Марионетките ме гледаха с тревожните си черни очи. Надникнах от прозореца, видях, че новинарските бусове са си тръгнали, и излязох в топлата нощ. Време беше за разходка. Може някой самотен репортер от таблоид да ме следеше, но не давах и пет пари. Запътих се извън комплекса, после повървях четирийсет и пет минути покрай реката, после по магистралата, която минаваше през центъра на Картидж. Трийсет шумни и жежки минути — покрай автокъщи с примамливо изложени на показ пикапи, покрай заведения за бързо хранене и магазини за алкохол, магазини и бензиностанции — докато не стигнах до отклонението за центъра. Не срещнах никого, покрай мен в колите прелитаха само размазани силуети без лица.
Беше точно преди полунощ. Подминах „Бар“ и се изкуших да вляза, но навалицата ме спря. Сигурно сред хората дебнеше и някой репортер. Аз така бих направил. Обаче имах нужда да вляза в някой бар. Исках да бъда заобиколен с хора, да се забавлявам, да изпусна парата. Повървях още петнайсет минути до другия край на централната част, до по-шумен бар с по-млада и буйна клиентела, където в тоалетните винаги имаше следи от повръщано в събота вечер. Сигурно на такива места ходеше компанията на Анди и кой знае, може да я бяха домъкнали със себе си. Хубаво щеше да е да извадя малко късмет и да я заваря там. А ако я нямаше, щях да пийна нещо.
Влязох възможно най-навътре в бара — Анди я нямаше. Лицето ми беше частично скрито под бейзболна шапка. Въпреки това на няколко пъти се сепвах, докато минавах покрай пияниците: глави, които рязко се завъртаха към мен, ококорено разпознаване. Този тип? Сериозно?