Слагам си гумени ръкавици и избърсвам всичко. Вдигам сифоните, за да проверя отдолу за косми. Съмнявам се, че Джеф и Грета знаят коя съм, но ако е така, не желая да оставям доказателство и не спирам да си повтарям: Така ти се пада, задето се отпусна, така ти се пада, задето не мислиш непрекъснато, непрекъснато. Заслужаваш да те заловят, щом постъпваш толкова глупаво. А ако има твои косми на рецепцията, тогава какво… ако има твои отпечатъци в колата на Джеф или в кухнята на Грета, тогава какво… Как изобщо ти хрумна, че можеш да престанеш да се тревожиш! Представям си как полицията претърсва всички бунгала, не намира нищо, а после като на филм се появява кадър в близък план на един мой мишокестеняв косъм, плавал по бетонното дъно на басейна, докато чака подходящия момент да ме заклейми.
После мислите ми се насочват в друга посока: разбира се, че никой няма да ме потърси тук. Единственото, с което разполага полицията, е твърдението на няколко местни планинци, че са видели Ейми Елиът Дън в комплекс от евтини порутени бунгала насред пустошта. Дребни човечета, които искат да се почувстват по-значими, така ще решат полицаите.
Настойчиво почукване на вратата. Както чукат родителите, преди да отворят широко: аз командвам тук. Стоя насред стаята и се питам дали да отварям. Чук-чук-чук. Вече разбирам защо толкова много филми на ужасите прибягват до този похват — загадъчното почукване на вратата. Защото то има тежестта на кошмар. Не знаеш какво има отвън, но знаеш, че ще отвориш. Човек си мисли, каквото си помислих аз: лошите никога не чукат. Здрасти, скъпа, знаем, че си у дома, отвори!
Свалям гумените си ръкавици, отварям вратата и разбира се, се изправям срещу Джеф и Грета в сумрака, а оранжевата светлина от паркинга хвърля сенки по лицата им.
— Здравей, хубавице, може ли да влезем? — пита Джеф.
— Тъкмо идвах при вас — казвам, мъчейки се да звуча забързана, притеснена. — Заминавам довечера или през нощта. Обадиха ми се от вкъщи и трябва да се прибера.
— В Луизиана или в Савана? — пита Грета. С Джеф са си говорили за мен.
— Луизи…
— Няма значение — прекъсва ме Джеф. — Пусни ни да влезем за секунда да се сбогуваме.
Пристъпва към мен и аз се чудя дали да закрещя, или да затръшна вратата, но и двете няма да свършат работа. По-добре да се престоря, че всичко е наред, и да се надявам наистина да е така.
Грета затваря вратата и се обляга на нея, а Джеф отива в спалнята ми, после в кухничката и дърдори за времето. Отваря врати и шкафчета.
— Трябва да почистиш всичко, иначе Дороти ще ти задържи депозита — осведомява ме той. — Много е педантична. — Отваря хладилника и надниква в него и в камерата. — Не можеш да оставиш дори шише кетчуп. Това не го разбирам. Кетчупът не се разваля. — Отваря дрешника и повдига сгънатите там чаршафи от бунгалото, после ги разклаща. — Винаги, ама винаги разклащам чаршафите — осведомява ме той. — За да съм сигурен, че нещо не е останало между тях: чорап, бельо, каквото и да е.
Отворя чекмеджето на нощното ми шкафче, коленичи и се взира чак до дъното.
— Май си се справила добре — отбелязва, изправя се усмихнат и изтрива ръце в джинсите си. — Всичко си прибрала. — Оглежда ме от глава до пети и обратно: — Къде са, миличка?
— Кое?
— Парите ти — свива рамене той. — Не ме затруднявай. На нас двамата наистина ни трябват.
Зад мен Грета мълчи.
— Имам около двайсет долара.
— Лъжеш — срязва ме Джеф. — Плащаш за всичко в брой, дори наема. Когато играхме миниголф, плати в брой, а купчината пари, които криеш, изобщо не намалява. Така че дай ми ги, после изчезни и повече никога няма да се видим.
— Ще се обадя на полицията.
— Ами добре, обади се.
Джеф чака, скръстил ръце с палци върху мишниците.
— Очилата ти са фалшиви — отбелязва Грета. — Пробвах ги онзи ден на басейна, нямат диоптри.
Нищо не казвам, само я гледам и се надявам да се откаже. Двамата ми се струват достатъчно неспокойни, за да променят намерението си внезапно, да кажат, че само ме поднасят, после тримата да се засмеем с ясното съзнание, че това не е вярно, но единодушно да се преструваме.
— И косата ти — корените вече прораснаха и са руси, много по-красиви са от този цвят като на хамстер, дето си избрала. А прическата ти е ужасна, между другото — казва Грета. — Ти се криеш. Не знам дали от мъж или от нещо друго, но няма да се обадиш на полицията. Така че просто ни дай парите.