— Това не се прави в неконтролирана среда — сряза ме адвокатът. — Ами ако тя работеше за Елън Абът? Ако беше започнала да ти задава по-трудни въпроси от „Какво би желал да кажеш на съпругата си, сладурче“? — изчурулика той по момичешки. Под изкуствения му тен лицето му беше почервеняло в радиоактивен колорит.
— Вслушах се в инстинктите си. Аз съм журналист, Танър, довери ми се, надушвам кога ме пързалят. Момичето наистина беше симпатично.
Той седна на канапето и вдигна крака на отоманката, която не можеше да се катурне самичка.
— Да, и жена ти е била такава някога — каза. — Анди също. Как ти е бузата?
Още ме болеше и ухапаното сякаш запулсира, когато той ми напомни за него. Обърнах се за помощ към Го.
— Не беше умен ход, Ник — каза тя, седнала срещу Танър. — Наистина си извадил голям късмет, че нещата се получиха добре, обаче можеше да стане обратното.
— Преигравате. Не може ли да се порадваме на една мъничка добра новина? Само трийсет секунди с добри новини за последните девет дни? Моля ви.
Танър демонстративно погледна часовника си и каза:
— Добре, говори.
Понечих да кажа нещо, но той изпъна показалец и изсумтя предупредително, както правят възрастните, когато децата ги прекъсват. Показалецът му бавно се спусна към часовника и спря върху циферблата.
— Трийсетте секунди изтекоха. Хареса ли ти? — Замълча, за да чуе дали ще кажа нещо — многозначителното мълчание на учител, който е попитал непокорен ученик: „Приключи ли с приказките?“.
— А сега трябва да поговорим. На такъв етап сме, че е изключително важно да улучим подходящия момент.
— Съгласен съм.
— Боже, благодаря ти — погледна ме той с извити вежди. — Искам скоро да съобщим на полицията какво си намерил в бараката. Докато масата отново те харесва.
„Масите“, поправих го мислено. Ейми ме беше научила на това.
— О, извинявай, „не отново“, а „най-сетне“. Репортерите вече откриха къде живее Го и аз се притеснявам, че крием твърде дълго бараката и съдържанието й. А семейство Елиът…?
— Вече не можем да разчитаме на подкрепата на семейство Елиът — казах. — Изобщо.
Поредната пауза. Танър реши да не ми държи конско и дори да не пита какво се е случило.
— Значи трябва да минем в настъпление — заявих, понеже се чувствах недосегаем, гневен, готов.
— Ник, не допускай един хубав обрат да ти създаде усещане за неуязвимост — предупреди ме Го. Извади от чантата си допълнителен извор на сили и го пъхна в ръката ми: — Избави се от махмурлука. Днес трябва да си във форма.
— Ще бъда във форма — уверих я. Глътнах хапчетата и се извърнах към Танър. — Какво ще правим? Хайде да начертаем план.
— Чудесно, ето какво. Много е необичайно, но аз съм си такъв. Утре вечер имаме интервю с Шарън Шийбър.
— Какво? Сигурно ли е?
Не можех да мечтая за нищо по-добро от Шарън Шийбър: тя беше най-рейтинговата (на възраст между 30 и 55 години) телевизионна (не само по кабеларките) новинарка (за да докажа, че съм способен да имам почтени отношения с човешко същество с вагина) в момента. Известно бе, че Шарън много рядко нагазва в нечистите води на криминалната журналистика, но направеше ли го, действаше с безкомпромисна справедливост. Преди две години беше взела под коприненото си крило една млада майка, тикната в затвора, защото разтърсила бебето си толкова силно, че го убила. Шарън Шийбър представи в няколко поредни вечери правна и много прочувствена защита по случая. Сега жената отново си е у дома в Небраска, омъжена е повторно и очаква дете.
— Сигурно е. Тя се свърза с мен снощи, след като видеото ти стана адски популярно.
— Значи все пак видеото помогна — не се сдържах да отбележа.
— Видеото отвори интересна възможност: преди него беше ясно, че ти си извършителят. Сега има мъничка вероятност да не си. Не знам как така най-сетне изглеждаше искрен…
— Защото случилото се снощи има конкретна цел: връщането на Ейми — отбеляза Го. — Това беше ход в настъпление. А преди щеше да е само угодническа, неискрена и незаслужена емоция.
Усмихнах й се признателно.
— Е, не забравяй, че и в този случай имаме конкретна цел — каза Танър. — Ник, не се шегувам: подходът ми е изключително нестандартен. Повечето адвокати биха те принудили да си затваряш устата. Аз обаче искам да опитаме. Медиите са пренаситили правната среда. Заради интернет, фейсбук и Ютюб вече няма непредубедени съдебни заседатели. Няма табула раза. Осемдесет-деветдесет процента от всеки случай се решава още преди да влезе в съда. Така че защо да не се възползваме и да контролираме историята. Все пак е рисковано. Искам всяка дума, всеки жест, всяко сведение да е планирано предварително. Но същевременно трябва да си естествен, да те харесват, иначе ще има обратен ефект.