— Танър?
Съпругът й закопча перлите и Бетси се усмихна широко.
— Ще се постарая да бъда максимално автентична. С изключение на акцента си от Джорджия. И фактът, че съм чернокожа.
— Пред себе си виждам единствено Шарън Шийбър — казах.
Бетси включи камерата, седна срещу мен, въздъхна, сведе поглед, после отново погледна нагоре.
— Ник, има много несъответствия по отношение на този случай — каза тя със звучния телевизионен глас на Шарън. — Най-напред би ли разказал на публиката за деня, в който изчезна съпругата ти.
— И така, Ник, в отговор ще говориш само за закуската по повод годишнината ви — прекъсна я Танър. — Понеже това вече е известно. Но без да се спираш на никаква хронология, не говориш какво е станало преди и след нея. Поставяш акцента само на прекрасната закуска, която сте си направили двамата. Хайде, давай.
— Добре — прокашлях се аз. Червената лампичка на камерата премигваше, Бетси си беше лепнала любопитно журналистическо изражение. — Ами, както знаете, беше петата годишнина от сватбата ни, затова Ейми стана рано да приготви палачинки…
Ръката на Бетси се стрелна напред и нещо парна бузата ми.
— Какво, по дяволите…? — попитах недоумяващо. В скута ми имаше едно твърдо бонбонче. Вдигнах го.
— Всеки път, когато се напрегнеш, всеки път, когато красивото ти лице се превърне в траурна маска, ще те замервам с бонбон — обясни Бетси, като че ли е нещо напълно разумно.
— И това трябва да ми помогне да не се напрягам, така ли?
— Върши работа — увери ме Танър. — Мен така ме научи. Но имах чувството, че ме замерва с камъни.
Двамата се спогледаха с усмивки, които казваха „ах, ти“. Вече ми се изясни: бяха от двойките, които неизменно се държат като водещи на сутрешно токшоу.
— Хайде отначало, но този път разкажи по-подробно за палачинките — подкани ме Бетси. — Кои са ти любимите, кои тя обича най-много и какво ти си правил онази сутрин за жена си, докато тя ти е приготвяла палачинки…
— Спях.
— Какъв подарък й беше купил?
— Още нищо не бях купил.
— Мили боже! — отчаяно завъртя Бетси очи към съпруга си. — В такъв случай адски, ама адски много трябва да похвалиш въпросните палачинки, ясно? И да разкажеш какъв подарък си се канел да й купиш за празника. Понеже и през ум не ти е минавало да се прибереш у дома без подарък.
Започнахме отначало, аз описах традицията с палачинките, каквато всъщност нямаше, най-старателно разказах за прекрасните неща, които Ейми ми подаряваше (на това място още едно бонбонче ме улучи вдясно от носа и тутакси отпуснах челюсти), и как аз, глупакът („определено трябва да изиграеш ролята на нескопосания съпруг“, посъветва ме Бетси), още се мъчех да измисля какъв зашеметяващ подарък да й взема.
— Ейми не харесваше скъпи или луксозни подаръци — подех и този път Танър ме замери с книжно топче.
— Какво?
— Минало време. Престани да говориш за жена си в минало време, по дяволите.
— Доколкото разбрах, със съпругата ти сте имали някои проблеми — продължи Бетси.
— Последните няколко години бяха трудни. И двамата останахме без работа.
— Да, това е добре! — провикна се Танър. — И двамата…
— И се преместихме тук, за да се погрижим за баща ми, който е болен от алцхаймер, и за покойната ми майка, която имаше рак, а отгоре на всичко здравата работех в бара.
— Добре, Ник, добре — похвали ме Танър.
— Постарай се да споменеш колко близък си бил с майка си — каза Бетси, макар на нея специално да не й бях говорил за майка си. — Няма кой да се появи, за да опровергае тази история, нали? Няма да изникнат компрометиращи неща за милото мамче и милото синче, нали?
— Не, с майка ми бяхме много близки.
— Добре. Тогава я споменавай често. И кажи, че със сестра ти заедно държите бара — винаги споменавай сестра си, когато говориш за бара. Ако имаш бар, значи си падаш по игричките, обаче ако го държиш заедно с обичната си близначка, значи си…
— Ирландец.
— Продължавай.
— И така се трупаше… — подех.
— Не — прекъсна ме Танър. — Звучи взривоопасно.
— И така, нещата малко се бяха объркали, но смятах да използвам петата ни годишнина, за да възродя връзката ни…
— Да укрепя връзката — провикна се Танър. — Възражда се нещо мъртво.