— Да не забравиш… — размаха ми заканително пръст.
Внезапно вратата на апартамента се отвори рязко и влезе Шарън Шийбър — плавно и грациозно, все едно е родена от лебеди. Беше красива жена, която сигурно никога не е изглеждала момичешки. Жена, чийто нос вероятно никога не се поти. Имаше гъста тъмна коса и огромни кафяви очи, които можеха да изглеждат благи като на кошута, но и много зли.
— Това е Шарън! — прошепна развълнувано Го, имитирайки майка ни.
Шарън се извърна към нея и величествено кимна, после се приближи да ни поздрави.
— Аз съм Шарън — успя да се представи сърдечно тя. Извърна се към мен и тъкмо щеше да ме заговори, когато продуцентката се приближи, потропвайки с токчетата си, и прошепна нещо в ухото й. Изчака реакцията на Шарън и й прошепна още нещо.
— О! О, боже! — възкликна Шарън. А когато отново се обърна към мен, вече изобщо не се усмихваше.
Ейми Елиът Дън
Изчезнала от десет дни
Случилото се снощи едва не ме тласна отново към мисълта за самоубийство. Цяла нощ дремах на шофьорското място в колата си в далечния край на паркинга пред грамаден комплекс от заведения за бързо хранене на брега на река Мисисипи, а топлият вятър носеше мирис на сол и на месо от животновъдна ферма. Колата ми се струваше все по-тясна с всеки изминал час — трябваше да се свия в ембрионална поза, за да се помъча да поспя. Всъщност така и не мигнах: вратата беше заключена, но все чаках някой да потропа на прозореца и знаех, че вдигна ли поглед, ще видя или кривите зъби на някой сладкодумен сериен убиец (нямаше ли да е ирония на съдбата наистина да ме убият?), или строго ченге, което ще настоява да му покажа документ за самоличност (щеше да е още по-лошо да ме намерят на паркинг като някаква скитница). Неоновите табели на ресторантите тук никога не гаснат и паркингът е осветен като футболно игрище — което пак ми навява мисли за самоубийство, за това, че затворниците, които може да посегнат на живота си, денонощно стоят на включени лампи, въобще — ужасна мисъл. Резервоарът ми е под минимума, което е още по-ужасна мисъл: мога да шофирам само около час в която и да е посока, затова трябва внимателно да избера накъде да тръгна. На юг е Арканзас, на север е Айова, на запад се връщам обратно в Озаркските планини. Или можех да поема ни изток, да пресека реката и да вляза в Илинойс. Накъдето и да тръгна, се натъквам на реката. Или тя ме следи, или аз — нея.
Обадих се. Не можах да издържа дори двайсет и четири часа без помощ, след като изгубих парите си (не ги изгубих, откраднаха ми ги). Благодарение на родителите ми, които непрекъснато ме глезеха, не съм способна да живея без пари. Не съм виновна. Все едно отново да пуснеш на воля в Бутан снежен леопард, който си хранил от ръка. Затова избрах: да се обадя. Не искам да се самоубивам, не и след като Ник ще влезе в затвора. Вече съм напълно сигурна в това. Новата аз не иска да умира — много е палава. Новата ми същност се опитва да овладее историята, някои от последните обрати й харесват и иска да види какво предстои да се случи. Ник обича ли истински Ейми? Искрено ли е желанието му да се реваншира? Ще му прости ли светът? Ще бъде ли намерена Ейми? Не сменяйте канала!
Измивам се в тоалетната на „Макдоналдс“ — със зелен гел и влажни кърпички — и се преобличам с евтина лятна рокля. Време е да тръгвам. Всъщност изпитвам учудващо нетърпение. Животът в онази дупка започваше да ме измъчва: общата пералня, в чийто барабан винаги залепваше нечие бельо, което колебливо отлепвах с два пръста като с пинсети; неизменно и необяснимо мокрият ъгъл на килима в стаята ми; капещата чешма в банята.
Шофирам четирийсет минути на север до мястото на срещата — крайречно казино, което се казваше „Хорсшу Али“. Появява се изневиделица — мигаща неонова грамада посред рядка горичка. Пристигам вече на изпарения — клише, което досега не съм използвала — паркирам колата и оглеждам мястото: същинска миграция на старци, плъпнали като ранени насекоми с патерици и бастуни, помъкнали бутилки с кислород към ротативките. Сред групите старчоци сноват издокарани младежи, които са гледали прекалено много филми за Лас Вегас и нямат представа колко са жалки в опита си да имитират елегантността на бандата на Оушън с евтините си костюми насред горите в Мисури. Много биха искали да вечерят с пържола, но могат да си позволят единствено бюфет с мазни зеленчуци, които ще оставят тъмни петна по крачолите на панталоните им.