Влизам под светещ билборд, който рекламира — само за две нощи — повторното събиране на някаква ду-уоп група от петдесетте години. Вътре казиното е тясно и безлично. Ротативките дрънчат и тракат с весели електронни мелодийки, абсолютно неподходящи за тъпите и навъсени лица на хората, които седят пред машините и пушат цигари над увисналите на шиите им кислородни маски. Пени след пени, след пени, след пени, дрън-дрън-дрън! Парите, които харчат, отиват за бедното общинско училище, в което учат отегчените им внуци. Пени след пени. Група провалени младежи ме подминават, клатушкайки се бавно — явно след ергенско парти, защото устните им още са влажни от шотовете. Дори не ме забелязват, пресипнали и светлокестеняви като Марк Хамил17. Говорят за момичета: дайте ни момичета… обаче освен мен другите струват пари. Младежите давят разочарованието си в алкохол и се стараят да не убият някой колега моторист на път за къщи.
Съгласно плана чакам в един страничен бар вляво от входа на казиното и наблюдавам как групата от застаряващи момчета свири пред голяма публика от белокоси старци, които пляскат силно и ровят с разкривените си пръсти в купичките с безплатни фъстъци. Кльощавите певци с лъскави смокинги се въртят бавно и предпазливо на изкуствените си стави — танц на умиращите.
Отначало казиното ми се струваше добра идея — непосредствено до магистралата, пълно с пияници и възрастни хора, които не се славят с остро зрение. Сега обаче чувствам мястото пренаселено и ставам неспокойна, усещам камерите във всеки ъгъл, вратите, които могат тутакси да се затворят.
Тъкмо се каня да си вървя, когато той се доближава с бавна крачка.
— Ейми.
Обадих се на предания Деси да ми се притече на помощ (и да ми съдейства). Деси, с когото всъщност никога не съм губила връзка — независимо какво казвах на Ник и на родителите си — изобщо не ме притеснява. Винаги съм знаела, че някой ден ще ми потрябва. Добре е да имаш подръка поне един мъж, когото можеш да използваш за нещо. Деси е истински рицар на бял кон. Той обича жени в беда. През годините след „Уикшър“, когато си говорехме и аз го разпитвах за приятелката му в момента, което и да беше момичето, той отговаряше: „О, за съжаление не е много добре“. Аз обаче знам, че Деси обича това — хранителните разстройства, пристрастеността към болкоуспокояващи, мъчителната депресия. Той е най-щастлив, когато бди край нечие болнично легло. Седнал отстрани с овесена каша, портокалов сок и нежно прегракнал гласец. Горкичката.
И ето го тук, ослепителен с белия си летен костюм. (Деси подменя гардероба си всеки месец — подходящото за юни не върши работа през юли. Винаги съм се възхищавала на дисциплината и прецизността в облеклото на Колингс.) Изглежда добре. Аз не. Давам си болезнено ясна сметка за влажните си очила и за излишната тлъстинка в кръста.
— Ейми. — Той докосва бузата ми и ме придърпва в обятията си. Не в прегръдките, Деси не прегръща, по-скоро те обвива в нещо, предназначено специално за теб. — Миличка. Не можеш да си представиш. Това обаждане. Мислех, че ще полудея. Подозирах, че си измисляш! Мечтаех си да си жива и после ти се обади. Добре ли си?
— Вече съм добре — отговарям. — Сега се чувствам в безопасност. Беше ужасно.
После избухвам в сълзи, което не е съгласно плана, но изпитвам огромно облекчение, освен това плачът е напълно подходящ за момента и аз оставям сълзите да текат на воля. Стресът постепенно ме напуска: напрежението от осъществяването на плана, страхът да не ме хванат, загубата на парите, предателството, грубостта, дивашкото усещане, че за пръв път от години съм сама.
Изглеждам много хубава след двуминутен плач — ако е по-дълъг, носът ми потича и подпухвам, обаче до тази граница устните ми стават по-пухкави, очите ми — по-големи, бузите ми поруменяват. Броя, докато плача върху лененото рамо на Деси: едно, Мисисипи, две, Мисисипи… пак тази река — и овладявам сълзите след минута и четирийсет и осем.
— Изглеждаш много… различно — отбелязва Деси най-накрая. — Лицето ти е доста напълняло. И горката ти коса е… — Все пак се овладява. — Ейми, не съм предполагал, че ще изпитвам такава признателност. Разкажи ми какво се случи.
Поднасям му същинска готическа история за обсебеност и ярост, за типичната за Средния запад просташка жестокост, босонога бременност и животинско господство. За изнасилване, хапчета, алкохол и юмруци. За острите върхове на каубойски ботуши в ребрата, страх и предателства, родителска апатия, изолация и за последните показателни думи на Ник: „Никога няма да ме напуснеш. Ще те убия. Ще те намеря където и да си. Ти си моя“. Разказвам, че на всяка цена е трябвало да изчезна в името на собствената си безопасност и безопасността на нероденото си дете и че се нуждая от помощта на Деси. Моят спасител. Историята ми трябва да задоволи копнежа му по съсипани жени — в момента бях по-нещастна от всички. Преди време в пансиона му разказах за нощните посещения на баща си в моята стая и как, облечена с розовата си нощничка с волани, съм впервала поглед в тавана, докато той приключи. Деси се влюби в мен след тази лъжа, знам, че и сега си представя как ме люби, как нежно и деликатно прониква в мен и гали косата ми. Знам, че си представя как тихо ще плача, докато му се отдавам.
17
Американски актьор, известен с ролята на Люк Скайуокър от филмовата трилогия „Междузвездни войни“. — Б.ред.