— Не мога да се върна към предишния си живот, Деси. Ник ще ме убие. Никога няма да се чувствам в безопасност. Бебето няма да е в безопасност. Но не мога да допусна и той да влезе в затвора. Исках само да изчезна. Не си дадох сметка, че полицията ще заподозре него.
Поглеждам изискано към групата на сцената, където подобен на скелет седемдесетгодишен старчок пее за любов. Недалеч от нашата маса един тип с изпънат гръб и подстригани мустаци мята чашата си в кошчето за боклук до нас и бележи (научих тази дума от Ник). Иска ми се да бях избрала по-приятно място. Типът вече открито ме зяпа, наклонил глава на една страна и преувеличено озадачен. Ако беше герой от анимационно филмче, щеше да се почеше по главата и да издаде гумен звук, подобен на стържене. По някаква причина си казвам: прилича на ченге. И му обръщам гръб.
— За Ник не трябва да се безпокоиш — напътства ме Деси. — Остави това на мен, аз ще се погрижа — протяга той ръка, стар жест. Деси е пазителят на моите тревоги — ритуална игра, която играехме като малки. Аз се преструвам, че слагам нещо в ръката му, той го обхваща с пръсти и на мен наистина ми става по-добре. — Всъщност няма да се погрижа. Надявам се Ник да умре заради онова, което ти е сторил. В едно разумно общество точно така би станало.
— Е, ние сме безумно общество, затова трябва да продължа да се крия. Трябва да защитя детето си. — Полагам длан върху корема си. — Мислиш ли, че е ужасно от моя страна?
Вече знам отговора.
— Не, разбира се, миличка. Правиш каквото си била принудена да сториш. Би било лудост да постъпиш другояче.
Не ме пита нищо за бременността. Знаех си, че няма да попита.
— Само ти знаеш — казвам му.
— Ще се погрижа за теб. Какво мога да направя?
Сепвам се престорено, дъвча устна, отмествам поглед, после отново поглеждам към Деси.
— Нуждая се от пари за известно време. Мислех да започна някаква работа, но…
— О, не, не, не го прави. Ти си навсякъде, Ейми — по всички новини, по списанията. Някой ще те познае. Дори с тази… — докосва той косата ми… — нова спортна прическа. Ти си красива жена, а красивите жени не изчезват лесно.
— За съжаление май си прав. Просто не искам да смятам, че се възползвам от теб. Нямах къде другаде да отида…
Келнерката, невзрачна брюнетка, маскирана като красива брюнетка, идва и оставя напитките ни на масата. Извръщам се от нея и установявам, че мустакатият любопитко е застанал до бара и ме наблюдава с полуусмивка. Не знам какво да правя. Предишната Ейми за нищо на света не би стъпила тук. Мисълта ми е помътена от диетичната кола и от собствената ми телесна миризма.
— Поръчах ти джин с тоник — казвам.
Той леко се смръщва.
— Какво? — питам, но вече знам.
— Това е пролетното ми питие. Сега пия „Джак Даниълс“ с джинджър ейл.
— Тогава ще ти поръчаме такъв коктейл, а аз ще изпия джина ти.
— Не, всичко е наред, не се тревожи.
Натрапникът отново се появява в периферното ми зрение.
— Този тип с мустаците… не ме ли зяпа?
Деси го стрелва с поглед и поклаща глава.
— Гледа… певците — произнася той думата двусмислено. — Нуждаеш се не само от малко пари. Цялото това хитруване ще ти омръзне. Да не можеш да погледнеш хората в очите. Да живееш сред… — той разпери ръце, за да обхване в жеста цялото казино — хора, с които, допускам, нямаш нищо общо. Да живееш под стандарта си.
— Това ме очаква през следващите десет години. Докато не остарея достатъчно, историята не се забрави и аз не се почувствам спокойна.
— Ха! Склонна си да го правиш цели десет години, така ли, Ейми?
— Шшшт, не произнасяй името ми!