— Господин Дън? Аз съм полицай Веласкес — представи се жената, — а това е полицай Риърдан. Разбрахме, че се тревожите за съпругата си.
Риърдан погледна надолу по пътя, смучейки бонбон. Забелязах как проследи с поглед една птица, която се стрелна над реката. После рязко завъртя очи отново към мен, а по извитите му устни разбрах, че е видял каквото виждаха всички. Имам лице, което на човек му се иска да фрасне: аз съм ирландско хлапе от работническата класа в тялото на неприятник с попечителски фонд. Често се усмихвам, за да компенсирам заради физиономията си, но само понякога върши работа. В колежа дори за известно време носех очила, фалшиви очила със стъкла без диоптри, понеже смятах, че ще ми придадат приятен и незаплашителен вид.
— Нали съзнаваш, че с тях си още по-голям тъпак? — обясни ми Го. Изхвърлих очилата и започнах да се усмихвам още по-усърдно.
— Влезте в къщата и погледнете.
Двамата изкачиха стълбите, придружени от скърцането и шумоленето на коланите и на оръжията си. Застанах на входа на дневната и посочих опустошенията:
— О! — възкликна полицай Риърдан и отривисто изпука с кокалчетата си. И изведнъж вече не изглеждаше толкова отегчен.
Риърдан и Веласкес се приведоха напред на столовете си край масата в трапезарията и ми зададоха първите няколко въпроса: кой, къде, откога. Буквално бяха наострили уши. Проведоха телефонен разговор, който не чух, и ме осведомиха, че вече са изпратени детективи. Имах печалната чест да ме вземат на сериозно.
Риърдан ме питаше за втори път дали напоследък съм мяркал непознати в района и за трети път ми напомняше за скитащите шайки от бездомници из града, когато звънна телефонът. Хвърлих се през стаята и вдигнах насред звъненето.
Кисел женски глас каза:
— Господин Дън, обаждам се от дома за възрастни хора „Камфърт Хил“.
Там беше болният ми от алцхаймер баща.
— В момента не мога да говоря, ще ви звънна по-късно — срязах я аз и затворих. Презирам жените, които работят в „Камфърт Хил“: неспособни да се усмихват, неспособни да вдъхват утеха. Зле платени, адски зле платени, което може би беше причината да не се усмихват и да не предлагат утеха. Съзнавах, че неправилно насочвам гнева си към тях — всъщност бях бесен, че баща ми още живурка, а мама е в гроба.
Беше ред на Го да изпрати чека. Почти бях сигурен, че през юли е ред на Го. Както съм сигурен, че според нея беше мой ред. И преди го бяхме правили. Го заяви, че явно и двамата подсъзнателно забравяме да изпратим чековете и че онова, което искаме да забравим, всъщност е баща ни.
Разказвах на Риърдан за непознатия мъж, когото бях забелязал в празната къща на съседите, когато някой звънна на входната врата. Прозвуча съвсем нормално, все едно очаквах да ми доставят пица.
Влязоха двама детективи, излъчващи типична за края на дежурството умора. Мъжът беше слаб и длъгнест, а лицето му се изостряше до невероятно тънка брадичка. Жената беше учудващо грозна, безобразно, отвъд обичайното грозна: мънички кръгли очета, положени близо едно до друго като копчета, дълъг крив нос, осеяна с малки подутини кожа, дълга провиснала коса с цвета на сиво валмо прахоляк. Имам слабост към грозните жени. Отгледан съм от три създания от женски пол, които никак не хващат окото — баба ми, майка ми и нейната сестра — и те до една бяха мили, забавни, енергични, добри, много добри жени. Ейми е първото красиво момиче, с което съм излизал, ама истински.
Грозната жена се обади първа — точно като госпожица полицайката Веласкес.