Майка ми заговаря:
— Нашето изявление е кратко и след него няма да отговаряме на въпроси. Първо, искам да ви благодаря за огромната подкрепа за семейството ни. Явно светът обича Ейми не по-малко от нас. Ейми, липсват ни сърдечният ти глас и веселостта ти, бързият ти ум и доброто ти сърце. Ти наистина си невероятна. Ще те върнем обратно в семейството. Сигурна съм. И второ, до тази сутрин не знаехме, че зет ни Ник Дън е имал извънбрачна връзка. Още от самото начало на този кошмар той не беше толкова разтревожен, ангажиран и загрижен, колкото би трябвало. Отдавахме го на шока, но сега, в светлината на новите разкрития, не смятаме така. Ето защо оттеглихме подкрепата си за Ник. Той не беше искрен пред полицията, не беше искрен и с нас. Разследването продължава и ние се надяваме Ейми да се върне при нас. Историята й трябва да продължи. Светът е готов за следващата глава.
Амин, казва някой.
Ник Дън
Изчезнала от десет дни
Представлението приключи и родителите на Ейми се скриха от поглед. Продуцентката на Шарън изключи телевизора с върха на обувката си. Всички в стаята бяха вперили поглед в мен и чакаха обяснение — госта на празненството, който току-що се е изсрал на пода. Шарън ми се усмихна твърде лъчезарно — гневна усмивка, която изопна ботокса й и лицето й се набръчка не където трябва.
— Е? — попита тя със спокойния си звучен глас. — Какво беше това, по дяволите?
— Това беше сензацията — намеси се Танър. — Ник беше и все още е готов да разкрие действията си и да ги обсъжда. Съжалявам, че ни изпревариха, но в известен смисъл така е по-добре за теб, Шарън. Ти ще получиш първата реакция на Ник.
— Дано да имаш интересни неща за разказване, Ник — каза тя и се отдалечи високомерно, подмятайки неясно на кого: — Сложете му микрофон и да започваме.
Оказа се, че Шарън Шийбър направо се влюби в мен. В Ню Йорк бях чувал слухове, че тя е изневерила на съпруга си и после се е върнала при него, но това беше история, която се разпространяваше само сред журналистическите среди под сурдинка. Случилото се бе отпреди десет години, но сигурно желанието за прошка още тлееше у нея. И наистина. Шарън грееше, глезеше ме, ласкаеше ме и ме предизвикваше. Цупеше сочните си лъскави устни насреща ми невероятно искрено — подпряла брадичка върху кокалестата си ръка — и ми задаваше трудни въпроси, а този път аз им отговарях добре. Не съм лъжец от невероятния калибър на Ейми, но ме бива, когато се налага. Имах вид на мъж, който е обичал жена си, който се срамува от изневярата си и е готов да се поправи. Предната нощ, неспокоен и в плен на безсънието, бях гледал онлайн как през 1995 година в Шоуто на Джей Лено Хю Грант се извинява пред цялата страна, че някаква проститутка му е правила свирка. Заекваше, сучеше и се гърчеше, като че ли кожата му е с два размера по-тясна, но не се извиняваше: „Мисля, че човек знае какво е редно и какво е нередно в живота, а това беше нередно. Направих нещо нередно… това е“. Мамка му, този тип си го биваше — изглеждаше притеснен, неспокоен и толкова дълбоко разтърсен, че ти идваше да го хванеш за ръка и да му кажеш: Приятел, не е бог знае какво, не се тормози. Точно този ефект целях и аз. Толкова пъти гледах клипчето, че за малко да придобия британски акцент.
Аз бях самата неискреност: съпругът, за когото Ейми винаги бе твърдяла, че не умее да се извинява, най-накрая го стори — и то с думи и емоции, които бе заел от един актьор.
Но се получи.
— Шарън, направих нещо лошо, нещо непростимо. Не мога да намеря извинение. Унизих се — не съм допускал, че мога да изневеря. И което е по-важно, нараних съпругата си, нараних семейството й и нараних младата жена, с която имах връзка. Постъпката ми е непростима, нямам извинение и единственото ми желание е Ейми да си дойде у дома, за да й се реванширам до края на живота и да се отнасям с нея така, както заслужава.
О, определено ще се отнасям с нея както заслужава.
— Но знаеш ли какво, Шарън, не съм убил Ейми. Никога не бих я наранил. Мисля, че случващото се сега е нещо, което мислено наричам (засмивам се) ефекта на Елън Абът. Злепоставяща и безотговорна журналистика. Свикнали сме да ни поднасят тези убийства на жени, пакетирани като развлечение, а това е отвратително. Кой е виновен в тези предавания? Винаги съпругът. Затова според мен зрителите, и в известен смисъл дори полицията, се оказват принудени да вярват, че случаят неизменно е такъв. Още от самото начало всички допуснаха, че съм убил съпругата си — заради историите, които им натякват отново и отново, а това беше неправилно, беше морално погрешно. Не съм убил съпругата си. Искам тя да си дойде у дома.