Свих рамене и поклатих глава.
— Дневникът на съпругата ви.
— А, не, Ейми не си водеше дневник.
— Всъщност си е водела, Ник. Около седем години — осведоми ме Бони.
— Добре.
Предстоеше да се случи нещо лошо. Жена ми отново се правеше на умна.
Ейми Елиът Дън
Изчезнала от десет дни
Откарваме моята кола по щатските пътища към Илинойс, към един ужасен квартал в някакво смотано крайречно градче, отделяме половин час, за да я избършем отвътре, а после оставяме ключовете на таблото. Наречете го кръговрат на живота: арканзаското семейство, което я караше преди това, беше доста потайно, Ейми от Озаркските планини беше видимо съмнителна, да се надяваме, че някой дрипльо от Илинойс също ще се порадва малко на колата.
После се връщаме обратно в Мисури през планинските възвишения, докато най-сетне между дърветата не се показва блещукащото езеро Ханафан. Семейството на Деси е от Сейнт Луис, затова на него му се иска да смята, че районът е стар колкото Източното крайбрежие, обаче греши. Езерото Ханафан не е кръстено на политик от деветнайсети век, нито на герой от Гражданската война. Това е частно езеро, издълбано машинно през 2002 година от нефтен предприемач на име Майк Ханафан, който, както се оказва, имал и второ занимание — изхвърлял незаконно опасни отпадъци. Смутената общност отчаяно се мъчи да намери ново име за езерото. Не се съмнявам, че „езеро Колингс“ вече е пуснато в обращение.
Затова въпреки добре планираното езеро, по което неколцина избрани жители имат правото да ветроходстват, но не и да карат моторна лодка, и построената с вкус величествена къща на Деси — швейцарски замък в американски мащаби, аз все още не съм очарована. Това му е проблемът на Деси. Независимо дали си от Мисури, или не, не се преструвай, че езерото Колингс е езерото Комо.
Той се обляга на ягуара си и отправя поглед към къщата, за да ме принуди и аз да й се възхитя.
— Построихме я по модела на прекрасното малко шале18, в което с майка ми отседнахме на Бринцзее — осведомява ме той. — Липсва ни само планината.
Доста сериозна липса, казвам си, но вместо това полагам длан върху ръката му и казвам:
— Да я видим отвътре, сигурно е приказно.
Той ме „развежда“ и се смее на двусмислицата. Огромна кухня — цялата от гранит и хром — хол с камини за нея и за него, който преминава в открито пространство (така наречената от жителите на Средния запад веранда) с изглед към горите и езерото. Сутеренна зала за игри с билярд, дартс, съраунд музикална уредба, мокър бар и собствено открито пространство (така наречената от жителите на Средния запад втора веранда). До залата за забавления има сауна, а до нея е винарната. Горе има пет спални, а втората по големина Деси предоставя на мен.
— Пребоядисах я — казва ми. — Знам, че обичаш пепеляворозово.
Вече не обичам пепеляворозово, обичах в гимназията.
— Прекрасен си, Деси, благодаря ти — казвам прочувствено. Открай време ми е трудно да благодаря. И често изобщо не го правя: хората правят каквото трябва и после чакат да ги засипеш с благодарности — като продавачи на сладоледено кисело мляко, които са сложили стиропорена чашка за бакшишите.
Деси обаче приема признателността ми като котарак, когото си почесал — почти извива гръб от удоволствие. Засега жестът си струва.
Оставям чантата си в своята стая, опитвайки се така да покажа, че се оттеглям за вечерта — трябва да проверя как хората реагират на изповедта на Анди и дали Ник е арестуван — но явно още не съм приключила с благодарностите. Деси се е постарал да му бъда вечно задължена. Усмихва се, за да ми покаже, че предстои изненада, хваща ме за ръка (трябва да ти покажа още нещо) и ме повежда надолу (наистина се надявам да ти хареса), към коридора до кухнята (много труд е вложен, но си струваше).
— Наистина се надявам да ти хареса — повтаря Деси и отваря вратата със замах.
Стъклена стая, оранжерия. Вътре растат лалета, стотици лалета във всякакви цветове. В езерната къща на Деси през юли цъфтят лалета. В своя собствена оранжерия за едно много специално момиче.
— Знам, че лалетата са любимите ти цветя, но сезонът им е твърде кратък — казва Деси. — Затова построих оранжерията за теб. Тук цъфтят целогодишно.
Обхваща кръста ми с ръка и ме повежда към лалетата, за да им се насладя изцяло.