— Става дума за къщата на баща ми.
Лицето на Бони отново стана строго. Обърна се към Танър и завъртя отчаяно очи: това ли ми поднасяш?
— И това е наша шега. Не разбирате ли? Знаела е, че в крайна сметка ще разгадая всичко, искала е да го направя! Знаела е, че ще ви покажа писмата, и е направила следите колкото може по-неясни, за да не мога нищо да докажа.
— На мен ми се струва, че ти просто си измисляш тези ваши шеги — отбеляза Бони. — Просто така ти е удобно: ние разбрахме, че си ходил в Ханибал, и изведнъж се оказва, че тази следа означава това — тайничко Ейми ти казва: върви в Ханибал!
— Вижте последния подарък — обади се Танър и сложи кутията на масата. — Не е толкова трудно да се изтълкува намекът. Куклите Пънч и Джуди. Сигурно знаете, че Пънч е убил Джуди и бебето й. Клиентът ми го е установил. На всяка цена държахме да го знаете.
Бони дръпна кутията, сложи си ръкавици и извади куклите.
— Тежки — отбеляза. — Масивни.
Огледа дантелата от роклята на жената, костюма на шут на мъжа. Вдигна мъжката кукла и опипа дървената дръжка с вдлъбнатините за пръстите.
Застина, хванала мъжката кукла в ръка.
После обърна женската и полата й се смъкна.
— Тази няма дръжка. Имала ли е преди?
— Откъде да знам?
— Дебела и тежка дръжка с вдлъбнатини за здрав захват? — сряза ме тя. — Дръжка, която прилича на бухалка, по дяволите?
Впери поглед в мен и аз разбрах какво си мисли. Ти си играч. Ти си социопат. Ти си убиец.
Ейми Елиът Дън
Изчезнала от единайсет дни
Тази вечер ще излъчват прехваленото интервю на Ник с Шарън Шийбър. Ще го гледам на бутилка хубаво вино след гореща вана и ще го запиша, за да си водя бележки за лъжите му. Искам да запиша всяко преувеличаване, полуистина, измислица и нагла лъжа, които ще изрече, за да развихря цялата си ярост срещу него. Нещата ми се изплъзват след онова интервю в блога — само едно пиянско и случайно интервю! — а не мога да го допусна. Няма да се размекна. Не съм глупачка. Но въпреки това ми се иска да чуя какво ще каже той за Анди след нейното изявление. Неговата версия.
Искам да гледам сама, но Деси цял ден се върти край мен, изниква във всяка стая, в която се оттегля, като внезапно лошо време, неизбежен. Не мога да му кажа да си върви, защото къщата е негова. Вече опитах, не върши работа. Отговаря, че иска да повери тръбите в мазето или да надникне в хладилника, за да види какви продукти трябва да купи.
Така ще продължава, казвам си. Такъв ще бъде животът ти. Той ще се появява когато си поиска и ще стои колкото си поиска, ще се мотае и ще настоява да си бъбрите, после ще седне, ще накара и мен да седна, ще отвори бутилка вино и ще трябва да се храним заедно, а аз няма да мога да го предотвратя.
— Наистина съм изтощена — казвам му.
— Порадвай още мъничко своя благодетел — отговаря ми Деси и плъзва пръст по ръба на панталона си.
Знае, че довечера ще излъчват интервюто на Ник, затова излиза и се връща с всичките ми любими неща за ядене — сирене манчего, шоколадови трюфели и бутилка сансер, и с извити вежди измъква от торбата дори пакет царевичен чипс с чили, който много обичах, когато бях Другата Ейми. Налива вино: договорили сме се да не продължаваме лъжата с бебето, и двамата знаем за помятанията в семейството ми и колко ми е трудно да говоря за това.
— Интересно ми е да чуя как ще се оправдае тази свиня — казва Деси, който рядко употребява ругатни като „тъпак“ или „боклук“. Вместо това казва „свиня“, което от неговата уста звучи дори по-противно.
Час по-късно сме изяли леката вечеря, която е сготвил, и пием виното, което е донесъл. Дал ми е парченце сирене и си е разделил с мен един трюфел. Отпусна ми точно десет парченца чипс и скри пакета. Изчака ме да ги изям и вдигна купата. Не харесва миризмата, оскърбявала го, така казва, но всъщност не харесва теглото ми. Сега седим един до друг на дивана, завити с леко одеяло, понеже е надул климатика и макар да е юли, в стаята е като през октомври. Мисля, че го направи, за да има повод да напали огън и двамата да се сгушим под одеялото, защото си е фантазирал някакви октомврийски неща за нас. Дори ми е купил подарък — меланжирано виолетово поло, което, както забелязвам, е в тон и с одеялото, и с тъмнозеления пуловер на Деси.
— Знаеш ли, открай време жалки мъже тормозят велики жени, които представляват заплаха за тяхната мъжественост — казва той. — Имат толкова неустойчива психика, трябва да властват…