— Господин Дън? Аз съм детектив Ронда Бони. Това е партньорът ми, детектив Джим Гилпин. Доколкото разбираме, тревожите се за съпругата си.
Коремът ми изръмжа толкова високо, че всички го чухме, но се престорихме, че не сме.
— Може ли да огледаме, господине? — попита Гилпин.
Под очите му имаше месести торбички, а от мустаците му стърчаха бели косъмчета. Ризата му не беше смачкана, но на него му седеше, все едно е. Имаше вид на човек, който би трябвало да мирише на цигари и на възкисело кафе, макар да не миришеше. Всъщност ухаеше на сапун. Въведох ги в дневната, отново посочих неразборията, до която двамата млади полицаи бяха коленичили предпазливо, като в очакване да ги сварят как вършат нещо полезно. Бони ме поведе към един стол в трапезарията, далеч, но така, че да се виждат признаците за борба.
Вперила бдителните си птичи очи в мен, тя ме преведе през същите основни неща, които бях съобщил на Веласкес и на Риърдан. Гилпин беше приклекнал на едно коляно и оглеждаше дневната.
— Позвънихте ли на приятели на семейството, на хора, при които може да е отишла съпругата ви? — попита детектив Ронда Бони.
— Амиии… не. Още не. Мисля, че чаках вас.
— А! — усмихна се тя. — Нека позная: вие сте малкото дете в семейството.
— Моля?
— Вие сте по-малкият.
— Имам сестра близначка. — Усетих как тя мислено ме преценява. — Защо питате?
Любимата ваза на Ейми лежеше на пода непокътната, захвърлена до стената. Беше ни сватбен подарък, японски шедьовър, който тя прибираше всяка седмица, преди да дойде чистачката, за да е сигурна, че няма да я счупи.
— Просто предположих защо сте ни изчакали — понеже сте свикнали винаги някой друг да поема водещата роля — поясни Бони. — По-малкият ми брат е такъв. Свързано е с реда на раждането.
Записа си нещо в бележника.
— Добре — свих сърдито рамене. — Интересува ли ви и коя зодия съм, или можем да започваме?
Бони ми се усмихна мило и изчака.
— Почаках, преди да предприема нещо, понеже е ясно, че тя не е при приятели — посочих неразборията в дневната.
— Живеете тук от колко, от две години ли, господин Дън? — попита тя.
— От две години.
— Откъде се преместихте?
— От Ню Йорк.
— От града?
— Да.
Тя посочи към горния етаж, безмълвно искайки разрешение, а аз кимнах и я последвах. Гилпин последва мен.
— Там бях писател — изломотих, преди да успея да се сдържа. Дори сега, вече две години по-късно, не исках хората да си мислят, че това е единственият ми живот.
— Звучи впечатляващо — каза Бони.
— За какво? — попита Гилпин.
Съгласувах отговора си с изкачването на стълбите: пишех за едно списание (стъпало), пишех за попкултурата (стъпало) в едно мъжко списание (стъпало). Най-горе на стълбите се обърнах към Гилпин, който все още оглеждаше дневната. Той се сепна:
— За попкултура ли? — провикна се и се заизкачва. — Какво точно покрива това?
— Популярна култура — поясних. Горе ни очакваше Бони. — Филми, телевизия, музика, но без високото изкуство, нищо маниерно. — Маниерно ли, смръщих се. Ама че надменно! За вас двамата, дръвници такива, май трябва да преведа образования си английски от Източното крайбрежие на простонародния от Средния запад. — Пописвах за неща, които ми хващаха окото, след като ги гледах на кино.
— Тя си пада по филмите — посочи Гилпин към Бони, която кимна утвърдително.
— А сега съм собственик на „Бар“ в центъра — добавих.
Бони надничаше в банята, поради което двамата с Гилпин се спряхме в коридора.
— Така ли? — попита тя. — Знам го. Все се каня да се отбия. Името ми харесва. Много е мета.
— Умен ход, струва ми се — отбеляза Гилпин. Бони се запъти към дневната и ние я последвахме. — Не е зле човек да живее, заобиколен от бира.
— Понякога отговорът се крие на дъното на бутилката — казах и се намръщих от неуместната си забележка.
Влязохме в спалнята.
Гилпин се засмя.
— Познавам чувството.
— Нали виждате, че ютията не е прибрана? — подех.
Бони кимна, отвори вратата на просторния ни дрешник, влезе вътре, светна лампата и ръцете й с латексови ръкавици пробягаха по ризите и роклите, преди да се запъти към бюрото. Неочаквано издаде някакъв звук, наведе си, обърна се — държеше квадратна кутийка, опакована пищно със сребриста хартия. Стомахът ми се сви.