— Какво би казал на съпругата си, ако тя е някъде там и може да те види и чуе тази вечер?
— Бих й казал: Ейми, обичам те. Ти си най-прекрасната жена, която познавам. Ти си повече, отколкото заслужавам, и ако се върнеш, ще ти се реванширам до края на живота си. Ще намерим начин да оставим целия този ужас зад гърба си и аз ще бъда най-добрият мъж за теб на света. Моля те, върни се у дома при мен, Ейми.
После само за миг Ник постави възглавничката на показалеца си във вдлъбнатината на брадичката си — наш стар таен знак от времето, когато се заклехме да не се лъжем един друг: тази рокля наистина е хубава, статията ти действително струваше. Вече съм абсолютно, стопроцентово искрен — ще успея да си те върна и няма повече да ти въртя номера.
Деси се навежда пред мен, за да ми закрие екрана, и се пресяга за виното.
— Още вино, скъпа?
— Шшшт.
Слага предаването на пауза.
— Ейми, ти си добра жена и знам, че откликваш на… молби. Но всичко, което той казва, са лъжи.
Ник казва точно каквото искам да чуя. Най-накрая.
Деси се завърта, застава с лице към мен и изцяло закрива екрана.
— Ник изнася представление. Иска да се представи като свестен разкаял се тип. И признавам, че се справя блестящо. Но това не е истина — дори не спомена, че ти е посягал, че те е насилвал. Ти не осъзнаваш какво влияние има над теб този мъж… сигурно е нещо като стокхолмски синдром.
— Знам — отговарям. Знам точно какво трябва да кажа на Деси. — Имаш право. Безусловно. Отдавна не съм се чувствала толкова защитена, Деси, но все още съм… Гледам го… и се боря с това усещане, но той ме е наранявал… с години.
— Може би не трябва да гледаме повече — казва Деси, отмята косата ми, привежда се към мен.
— Не, остави го — отговарям. — Трябва да се справя с това. С твоя помощ. С теб ще успея.
Пъхвам ръка в неговата. А сега млъквай, мамка му.
„Искам само Ейми да се върне, за да мога до края на живота си да й се реванширам, да се отнасям с нея така, както заслужава.“
Ник ми прощава — аз те прецаках, ти ме прецака, хайде да се сдобрим. Ами ако това послание е вярно? Ник иска да се върна. Ник иска да се върна, за да се отнася с мен както подобава. За да се отнася с мен до края на живота си по този начин. Звучи прекрасно. Трябва да се върнем в Ню Йорк. Откакто изчезнах, продажбите на „Невероятната Ейми“ са космически — три поколения читатели си спомниха колко ме обичат. Моите алчни, безотговорни и глупави родители най-накрая могат да ми върнат парите от попечителския фонд. С лихвите.
Защото аз искам да се върна към предишния си живот. Към предишния си живот, предишните си пари и моя нюйоркски Ник. Да я обичам и почитам, Ник. Може би вече си научил урока си. Може би ще станеш какъвто беше преди. Защото аз си мечтаех — затворена в онова бунгало в планината, затворена в огромната къща на Деси, много си мечтая, и все за Ник от онези най-първи дни. Очаквах, че ще си представям как изнасилват Ник в затвора, но не, поне напоследък. Мисля за първите ни дни заедно, когато лежахме един до друг, гола плът върху изгладен памук, и той просто ме гледаше, плъзгаше пръст по челюстта ми, от брадичката към ухото и аз се гърчех цялата, лекичко ме гъделичкаше по мекичкото на ухото, после по извивките на мидата, плъзгаше се към косата ми и хващаше един кичур, както когато се целунахме за пръв път, изтегляше пръсти чак до края му и подръпваше два пъти лекичко, все едно биеше камбанка. После казваше: „Ти си по-хубава от всяка книжка с разкази, ти си по-хубава от всичко, което може да се измисли“.
Ник ме приземи. Ник не беше като Деси, който ми купуваше нещата, които исках (лалета, вино), за да ме накара да направя нещата, които той иска (да го обичам). Ник искаше само да съм щастлива и това беше нещо много чисто. Вероятно погрешно съм го изтълкувала като леност. Искам само да си щастлива, Ейми. Колко пъти ми го е повтарял, а аз съм си мислела, че означава: Искам само да си щастлива, Ейми, защото това ще ми струва по-малко усилия. Може би съм била несправедлива. Е, не несправедлива, но объркана. Никой от хората, които съм обичала, не се е държал така. Откъде можех да знам?