До края на деня си представях как убивам Ейми. Само за това си мислех: да намеря начин да й видя сметката. Представях си как размазвам свръхангажирания мозък на Ейми. Трябваше да й дам да разбере: може и да съм дремал през последните години, но сега бях буден и още как. Отново бях действен като през първите години от брака ни.
Исках да предприема нещо, да предизвикам събитие, но нищо не можеше да се направи. Късно вечерта всички снимачни екипи вече си бяха отишли, но не можех да рискувам да изляза от къщата. Искаше ми се да се поразходя. Закрачих вътре. Бях напрегнат до опасен предел.
Анди ме беше прекарала, Мерибет се обърна срещу мен, Го изгуби сериозна част от вярата си в мен. Бони ми постави капан. Ейми ме съсипа. Най-накрая си налях питие. Отпих голяма глътка, стиснах здраво чашата и я запокитих към стената. Гледах как стъклото избухва като фойерверки, чух силния трясък, усетих мириса на бърбън. Ярост за всичките пет сетива. Проклети кучки.
Цял живот се старах да бъда свестен човек, мъж, който уважава и обича жените, мъж без комплекси. А ето ме сега, озлобен към близначката си, към тъща си, към любовницата си. Представях си как разбивам черепа на жена си.
На вратата се почука — силно и ядосано тропане, което отекна в цялото ми изтормозено съзнание.
Отворих вратата широко и посрещнах яростта с ярост.
Беше баща ми, стоеше на прага на дома ми като страховит призрак, призован от моята омраза. Дишаше тежко и се потеше. Ръкавът на ризата му беше скъсан, косата му чорлава, но очите му бяха възвърнали присъщата си тъмна бдителност, която го правеше зловещо разумен.
— Тя тук ли е? — остро попита той.
— Кой, татко, кого търсиш?
— Знаеш кого. — Избута ме, мина покрай мен и започна да обикаля стаите, оставяйки кални следи, стиснал юмруци, изместил тежестта на тялото си силно напред, поради което трябваше да се движи, за да не падне. На панталоните му забелязах зелено петно, явно беше минал през нечия градина.
— Малката кучка онази малка кучка — не спираше да мърмори той.
Последвах го и се опитах да го успокоя:
— Седни, татко, ще ти донеса чаша вода, татко…
Той отваряше килерите, трополеше по стълбите, преобръщаше къщата ми с главата надолу. Стиснах ръце в юмруци. Разбира се, че ще се появи копелето, и само ще влоши нещата още повече.
— Татко! По дяволите, татко!
Не исках да го докосвам, страхувах се да го ударя.
Препречих му пътя към стълбите за горния етаж. Думите му се изляха в злостен поток:
— Кажи й, кажи на грозната малка кучка, че това не е краят. Тя не е по-добра от мен, така й кажи. Не е прекалено добра за мен. Тя няма да има думата. Тази грозна кучка ще трябва да се научи…
Кълна се, че за миг видях бяла празнота, само за секунда, миг на пълна и смайваща яснота. Престанах да се мъча да заглуша гласа на баща си и го оставих да пулсира в ушите ми. Не бях такъв човек: не мразех всички жени и не се страхувах от тях. Аз ненавиждах една-единствена жена. Ако презирах само Ейми и насочвах цялата си ярост и бяс към единствената жена, която ги заслужаваше, това не ме превръщаше в баща ми. Това просто ме правеше човек със здрав разум.
Малката кучка малката кучка малката кучка.
Никога не бях ненавиждал баща си толкова силно, както в момента, защото думите му истински ми харесваха.
Скапана кучка скапана кучка.
Стиснах силно ръката му и го поведох към колата. Затръшнах вратата. Той продължи да повтаря заклинанието си чак до „Камфърт Хил“. Спрях пред клиниката на входа за линейките, отидох от неговата страна, отворих вратата със замах, издърпах го навън за ръката, после го вкарах вътре и го оставих в коридора.
Обърнах се и си тръгнах към вкъщи.
Скапана кучка скапана кучка.
Не можех да направя нищо друго, освен да се моля. Моята проклета съпруга ме беше оставила с пръст в уста, принуден да я умолявам да се върне у дома. В пресата, по интернет, по телевизията — можех само да се надявам жена ми да ме види, играех ролята на добрия съпруг, изричах думите, които тя искаше да изрека: пълна капитулация. Ти си права, аз греша. Винаги. Върни се у дома при мен (скапана кучка). Ела си у дома, за да те убия.
Ейми Елиът Дън
Изчезнала от двайсет и шест дни
Деси е тук отново. Идва вече почти всеки ден, обикаля къщата превзето усмихнат, застава в кухнята така, че залязващото слънце да освети профила му и да ми даде възможност да му се възхитя, води ме за ръка в стаята с лалетата, за да му благодаря отново, напомня ми, че съм в безопасност и съм обичана. Твърди, че съм в безопасност и съм обичана, макар да не смята да ме пусне да си тръгна, а от това не се чувствам в безопасност и обичана. Не ми оставя ключове за колата. Нито ключове за къщата, нито кодът на алармената система. Буквално съм затворник — портата е висока четири метра и половина, а в къщата няма стълби (проверих). Сигурно бих могла да замъкна мебели до стената, да ги натрупам и да се покатеря, за да се прехвърля от другата страна, а оттам да избягам, пълзейки или накуцвайки, но не е там работата. Важното е, че съм негова скъпа и любима гостенка, която би трябвало да може да си тръгне, когато си поиска. Повдигам въпроса след седмици.