Вие сте Невероятната Ейми и сте оцелели след жестоко отвличане и многократно изнасилване. Убили сте насилника си и сте се върнали при съпруга си, за когото сте разбрали, че ви изневерява. Вие:
а) поставяте себе си на първо място и настоявате да ви дадат малко време да се съвземете;
б) държите се още малко, за да помогнете на полицията;
в) решавате на кого да дадете интервю най-напред — все пак не е зле нещо хубаво да излезе от цялото изпитание, например договор за книга.
Отговор Б. Невероятната Ейми винаги поставя другите на първо място.
Позволиха ми да се измия в една частна стая в болницата, преоблякох се с дрехи, които Ник ми донесе от вкъщи — джинси с гънки от прекомерно дългото стоене сгънати и красива блуза, която мирише на прах. Двете с Бони пътуваме мълчаливо от болницата към полицейския участък. Немощно питам за родителите си.
— Чакат ви в участъка — казва Бони. — Плакаха, когато им съобщих. От радост. Абсолютна радост и облекчение. Ще ги оставим да ви напрегръщат, преди да ви засипем с въпросите си, не се тревожете.
Камерите вече са в участъка. Паркингът изглежда някак обнадежден и прекомерно осветен като стадион. Няма подземен паркинг, затова се налага да спрем отпред, а обезумялата тълпа тръгва да ни обгражда: виждам устните и слюнката, докато всички крещят въпросите си, чувам пукането на светкавиците. Хората от тълпата се бутат и дърпат, поместват се няколко сантиметра вдясно, после вляво, докато всички се мъчат да ме достигнат.
— Не мога — казвам на Бони. Мъжка длан се залепва в прозореца на колата, докато фотографът се мъчи да запази равновесие. Стисвам студената й ръка. — Идва ми в повече.
Тя ме потупва и чака. Всички полицаи в сградата слизат по стълбите и се подреждат в редица от двете ми страни, удържат пресата, правят ми почетна стража, а двете с Ронда минаваме между тях, хванати за ръце като новобрачна хомо двойка, и се втурваме към родителите ми, които чакат на входа, докато всички ни снимат как се вкопчваме един в друг, майка ми шепне сладкотомимомичесладкотомимомиче, а баща ми хълца толкова силно, че едва не се задавя.
После отново ме дръпват, като че не са ме дърпали достатъчно. Оставят ме в една тясна стаичка с удобни, но евтини офисни столове, в чиято тапицерия като че ли винаги има набита малко храна. В ъгъла мига камера, няма прозорци. Не е каквото съм си представяла. Не се чувствам в безопасност в това помещение. Заобиколена съм от Бони, партньора й Гилпин и двама федерални агенти от Сейнт Луис, които почти не говорят. Дават ми вода, после Бони започва:
Въпрос: Добре, Ейми, най-напред трябва да ви благодарим съвсем искрено, че се съгласихте да разговаряте с нас след всичко, което сте преживели. В такива случаи е много важно да запишем всичко, докато споменът е още свеж. Не можете да си представите колко е важно. Когато жертвата вече е в безопасност, споменът избледнява много бързо, ще се изненадате — паметта ти прави услуга и потиска подробностите. Затова е добре да поговорим сега. Ако запишем всички подробности сега, ще приключим случая и двамата с Ник ще се върнете към живота си.
Отговор: Това определено би ми харесало.
В.: Вие го заслужавате. Ако сте готова да започваме, ще тръгнем от хронологията. Кога се появи Деси на прага? Помните ли?
О.: Около десет сутринта. Малко след десет, понеже помня, че чух семейство Тевърър да отиват към колата си за църква.
В.: Какво се случи, когато отворихте вратата?
О.: Веднага усетих, че нещо не е наред. Първо, Деси цял живот ми пишеше писма. Обаче с годините манията му като че ли отслабна. Изглежда започна да се възприема само като стар приятел и понеже полицията не беше в състояние да предприеме нищо по въпроса, аз се примирих. Не съм имала усещането, че действително иска да ми навреди, макар наистина да не ми беше приятно да съм чак толкова близо до него. Географски. Мисля, че в крайна сметка това го е подтикнало. Мисълта, че съм толкова близо. Влезе в къщата ми… беше потен и малко нервен, но изглеждаше решителен. Тъкмо бях опаковала горе подаръка за Ник с първата следа и се канех да си изгладя роклята. Изпуснах роклята на пода, после забелязах дървената дръжка на куклата Джуди под покривката на леглото — а вече бях скрила подаръците. Грабнах я, държах и ножица, която трябваше да върна долу, и така отворих вратата.