— Някой има рожден ден ли? — попита тя.
— Годишнината от сватбата ни.
Бони и Гилпин потръпнаха като паяци, но се престориха, че не са.
Когато се върнахме в хола, младите полицайчета си бяха тръгнали. Гилпин коленичи и огледа преобърнатата отоманка.
— Мммм, явно не съм съвсем на себе си — отбелязах.
— Не ви виня, Ник — сериозно отговори Гилпин. Имаше светлосини очи, които някак трептяха в ямките си — много смущаващ тик.
— Можем ли да предприемем нещо? Искам да кажа, за да намерим жена ми. Тя явно не е тук.
Бони посочи към сватбената ни снимка на стената: аз със смокинг, със застинали на лицето ми два реда зъби, официално обгърнал с ръка талията на Ейми, и тя — с прибрана на стегнат кок коса, с развято от морския вятър на Кейп Код було и с ококорени очи, понеже винаги примигваше в последния момент и сега се бе постарала да не го направи. Беше след Деня на независимостта и сярата от фойерверките се беше примесила с океанската сол — лято.
Кейп ни се отрази добре. Помня как няколко месеца след началото на връзката ни открих, че приятелката ми Ейми е и доста заможна, обичано единствено дете на родители писатели. Дори беше своеобразна икона заради едноименната поредица книги, които май помнех от детството си. „Невероятната Ейми“. Ейми ми обясни всичко това спокойно и премерено, все едно съм пациент, който излиза от кома. Сякаш го беше правила много пъти досега и винаги се бе получавало зле — признание за заможност, посрещано твърде въодушевено, разкриването на тайна самоличност, която не бе създадена от самата нея.
Ейми ми каза коя е и каква е, после отидохме заедно в дома на семейство Елиът, историческа къща, паметник на културата, на Нантъкет Саунд, ходихме да плаваме с яхта и си помислих: „Аз съм обикновено момче от Мисури, което се носи из океана с хора, видели много повече от мен. Дори да започна да виждам тези неща сега, да живея активно, пак няма да мога да ги настигна“. Това не предизвика завистта ми. Породи у мен задоволство. Никога не съм се стремил към слава или към богатство. Не съм отгледан от родители мечтатели, които си фантазират, че детето им ще стане президент. Възпитан съм от прагматични хора, които си представяха, че синът им ще работи в офис и ще си изкарва някак прехраната. За мен беше достатъчно опияняващо да бъда в обкръжението на семейство Елиът, да се нося по водите на Атлантика и да се върна в пищно реставрирания им дом, построен през 1822 година от капитан на китоловен кораб, където се готвеха и ядяха здравословни ястия от биопродукти, чиито имена дори не знаех как се произнасят. Киноа. Помня, че взех това чудо за вид риба.
Оженихме се на брега в един яркосин четвъртък, хапнахме и пийнахме под снежнобяла тента, която се издуваше като платно на кораб, и няколко часа по-късно отмъкнах Ейми тайно в мрака, към вълните, понеже се чувствах съвсем нереално и си мислех, че съм се превърнал в трептяща светлинка. Студената мъгла по кожата ми ме върна в действителността, Ейми ме върна в действителността, към златистото сияние на тентата, където боговете пируваха с амброзия. Целият период на ухажването ни беше такъв.
— Съпругата ви е много красива — изтъкна Бони.
— Така е, красавица е — отвърнах и стомахът ми се сви.
— Коя годишнина празнувате? — попита тя.
— Петата.
Пристъпвах от крак на крак и ми се искаше да правя нещо. Не желаех да обсъждат колко прекрасна е жена ми, исках да излязат и да започнат да я търсят, мамка му. Не го казах на глас обаче, често не изричам гласно някои неща, макар да трябва. Признавам, че правя разграничения в тревожно голяма степен: в мазето на съзнанието ми има стотици бутилки с гняв, отчаяние и страх, но както ме гледате, никога не бихте предположили.
— Пет години, голяма работа. Нека позная — резервация в „Хаустънс“? — попита Гилпин. Това беше единственият изискан ресторант в града. „Наистина трябва да опитате «Хаустънс»“ — каза майка ми, когато се върнахме в града, понеже си мислеше, че това е уникалната малка тайна на Картидж, и се надяваше да достави удоволствие на жена ми.
— Разбира се.
Това беше седмата ми лъжа пред полицията. А всичко едва започваше.
Ейми Елиът Дън
5 юли 2008 г.
Дебела съм от любов! Прегракнала съм от плам. Отвратително пълна съм от обожание! Щастлива и заета пчеличка, обзета от брачно въодушевление. Наистина жужа край него, суетя се и все правя нещо. Превърнала съм се в нещо странно. Превърнала съм се в съпруга. Улавям се как направлявам кораба на разговорите — тромаво, неестествено — само за да произнеса името му гласно. Станала съм съпруга, превърнала съм се в досадница, помолиха ме да върна членската си карта като млада и независима феминистка. Не ми пука. Правя баланса на чековата му книжка, подстригвам го. Станала съм толкова ретро, че в един момент сигурно ще започна да казвам „тефтер“, ще излизам облечена с провиснало сако от туид и с начервени устни на път за „козметичката“. Нищо не ме притеснява. Струва ми се, че всичко ще се подреди прекрасно, всяка тревога ще се превърне в забавна история, която да си разказваме на вечеря. Днес убих един скитник, скъпи… ха-ха-ха! Ох, голям смях!