О.: Наистина ли? Трябва да ви кажа, че на мен тези неща не ми звучат като съвпадение. Според мен няколко ченгета са се вкопчили в представата, че съпругът ми е виновен, и сега, когато се върнах жива, е съвсем ясно, че виновникът не е той, а те ще изглеждат като пълни глупаци, затова се мъчат да си покрият задниците. Вместо просто да поемете отговорност за факта, че ако този случай беше останал в ужасно некомпетентните ви ръце, Ник щеше да получи смъртна присъда, а аз щях да съм прикована към едно легло и изнасилвана всекидневно, докато умра.
В.: Извинете, това е…
О.: Спасих се, спасих Ник и така спасих и жалките ви задници.
В.: Доводът ви е изключително основателен, Ейми. Съжалявам, ние бяхме толкова… Отделихме толкова много време на този случай, искахме да изясним всяка подробност, която сме пропуснали, затова няма да повтаряме грешките си. Но вие сте абсолютно права, пропускаме главното, а то е: вие сте героиня. Безусловно сте героиня.
О.: Благодаря ви. Оценявам, че го казвате.
Ник Дън
Нощта на завръщането
Отидох в участъка да взема жена си и пресата ме посрещна като рок звезда. Като носител на „Оскар“, победител в президентските избори и първия човек, стъпил на Луната — всичко в едно. Едва се сдържах да не вдигна над главата си сключените си длани в универсалния знак за победа. Да, сега всички ми се правите на приятели, казах си.
Влязох насред сцена, която ми заприлича на объркало се парти — няколко бутилки шампанско върху бюрото, а край тях малки картонени чаши. Потупване по гърбовете и наздравици, после още наздравици за мен, като че ли същите тези хора не бяха моите обвинители предния ден. Трябваше обаче да играя играта. Да си дам гърба да ме потупват. О, да, вече бяхме приятелчета.
Важното е, че Ейми е в безопасност. Упражнявах репликата отново и отново. Трябваше да изглеждам като загрижен и изпълнен с облекчение съпруг, докато не разбера как ще се развият нещата. Докато не се уверя, че полицията не е разобличила всичките й противни и преплетени като паяжина лъжи. Докато не я арестуват — дотам бях готов да стигна, докато не я арестуват, и после щях да усетя как мозъкът ми едновременно се раздува и свива — собствените ми вариации в стил Хичкок — и щях да си кажа: съпругата ми е убила човек.
— Пронизала го е — каза младият полицай, прикрепен като семейна свръзка. (Надявах се повече с никого и по никакъв повод да не се свързвам.) Беше същото хлапе, което се оплакваше у Го от коня си, от скъсания си лабрум и от алергията си към фъстъци. — Пронизала го точно през югуларната вена. При такава рана кръвта ти изтича за около шейсет секунди.
Шейсет секунди са достатъчно време, за да разбереш, че умираш. Представях си Деси как посяга към Ейми, как стисва с ръка шията си, как усеща собствената си кръв да струи между пръстите с всеки удар на сърцето, как се плаши все повече и повече, а пулсирането се ускорява… и после се забавя и той осъзнава, че забавянето е още по-лошо. И през цялото време Ейми стои достатъчно далече, наблюдава го с осъдителния си и презрителен поглед на ученичка по биология пред окървавен зародиш на прасе. Все още с ножа в ръка.
— Накълцала го с огромен касапски нож — нареждаше хлапето. — Онзи тип си седял до нея в леглото, режел й парченца месо и я хранел. — Това май го отвращаваше повече от намушкването. — Един ден ножът паднал от чинията и той изобщо не забелязал…
— Как ще използва ножа, ако вече е била вързана? — попитах.
Хлапето ме погледна, все едно съм се пошегувал мръснишки с майка му.
— Не знам, господин Дън, сигурен съм, че в момента уточняват подробностите. Важното е, че жена ви е в безопасност.
Ура. Хлапето ми открадна репликата.
Забелязах Ранд и Мерибет през отворената врата на стаята, където бяхме дали първата си пресконференция преди шест седмици. Бяха се облегнали един на друг, както винаги, Ранд целуваше темето на Мерибет, а тя се гушеше в него. Обзе ме толкова силно възмущение, че едва не ги замерих с нещо. Вие двамата обожаващи се задници сте създали онова чудовище в другия край на коридора и сте го пуснали на воля в света: радвайте се, съвършеното чудовище! А някой да ги наказва за стореното? Не, никой не поставя под съмнение техните личности, те не са изпитали нищо друго освен прилив на обич и на подкрепа, сега и Ейми ще им бъде върната и всички ще я обичат още повече.
Преди жена ми беше ненаситен социопат. А какво щеше да стане сега?