Залива ме омраза към него, задето продължаваше да се опитва да се измъкне от брака ни, макар да му казах вече три пъти, че не може. Още си въобразява, че има власт.
— И ако не се разведа с теб, ти ще се разведеш с мен, така ли? — питам го.
— Не искам да съм женен за жена като теб. Искам да се оженя за нормален човек.
Гадно лайно.
— Разбирам. Искаш отново да станеш предишния скапаняк и мухльо. Искаш просто да се махнеш? Не! Няма да бъдеш скучният тип от Средния запад, който се чифтосва със скучната и безлична съседка. Това вече го опита, забрави ли, скъпи? Дори да искаш, не можеш да го направиш сега. Всички ще те знаят като неверника, изоставил своята отвлечена и изнасилена съпруга. Да не мислиш, че някоя свястна жена ще те погледне? Ще ти обръщат внимание само някакви…
— Откачалки? Смахнати кучки? — сочи той към мен, разсича въздуха.
— Не ме наричай така.
— Смахната кучка?
Много е лесно да ме отпише така. Много би му се искало да може да ме отреже толкова лесно.
— Има си причина за всяко нещо, което правя, Ник — казвам. — Всяко мое действие изисква планировка, прецизност и дисциплина.
— Ти си красива, себична, манипулативна и дисциплинирана смахната кучка…
— Ти си мъж — отговарям. — Ти си обикновен, мързелив, досаден и страхлив мъж, който се бои от жените. Без мен винаги ще бъдеш това, винаги. Само че аз те превърнах в нещо. С мен беше най-доброто, което някога ще бъдеш. И го знаеш. Единственият път през живота си, когато си се харесвал, е докато се преструваше на човека, когото аз бих харесала. Без мен ще станеш като баща си.
— Не го казвай, Ейми.
Свива юмруци.
— Да не мислиш, че не е бил наранен от жена точно като теб? — питам го покровителствено, все едно е кученце. — Въобразяваш си, че не е заслужавал нищо по-добро, точно както и ти? Наистина ли мислиш, че майка ти е била първият му избор? Защо според теб те мразеше толкова?
Той тръгва към мен.
— Млъкни, Ейми.
— Помисли, Ник, знаеш, че съм права: дори да си намериш свястно и обикновено момиче, ще си мислиш за мен всеки ден. Кажи ми, че няма да е така.
— Няма.
— Колко бързо забрави посредствената малка Анди, която преди си мислеше, че обичаш? — питам го състрадателно. Дори издавам напред долната си устна. — Една любовна бележка, скъпи? Постигнах го с една любовна бележка, нали? Или с две? Две бележки, в които се кълна, че те обичам и че те искам обратно, че в крайна сметка те мисля за страхотен — и това ти беше достатъчно, нали? Ти си ОСТРОУМЕН, ти си ТОПЪЛ, ти си БЛЕСТЯЩ. Толкова си жалък. Да не си въобразяваш, че отново ще станеш нормален мъж? Ще си намериш добро момиче, но ще продължаваш да си мислиш за мен и ще бъдеш толкова недоволен от нормалния си живот с обикновената си съпруга и с двете си невзрачни деца. Ще си мислиш за мен, ще гледаш жена си и ще си казваш: тъпа кучка.
— Млъквай, Ейми, сериозно ти говоря.
— Същият си като баща си. В крайна сметка всички се оказваме кучки, така ли, Ник? Тъпа кучка, смахната кучка.
Той ме стисва за ръцете и ме разтърсва силно.
— Аз съм кучката, която те прави по-добър, Ник.
Тогава той млъква. С всички сили удържа ръцете си отстрани на тялото. Очите му се насълзяват. Целият трепери.
— Аз съм кучката, която те прави мъж.
После ръцете му стисват гърлото ми.
Ник Дън
Нощта на завръщането
Пулсът й най-сетне тупти под пръстите ми, както съм си представял. Стискам още по-силно и я повалям на земята. Тя издава влажни, давещи се звуци и драска китките ми. И двамата коленичим като за молитва един срещу друг за десетина секунди.
Скапана откачена кучка.
На пода капва сълза.
Манипулативна убийца.
Светлите сини очи на Ейми са вперени в моите, не мигват.
После някъде от дъното на съзнанието ми една странна мисъл се появява с пиянско полюшване, излиза напред и ме заслепява: ако убия Ейми, какъв ще стана аз?
Пред погледа ми просветва ярка светкавица. Пускам жена си, все едно е нагорещено желязо.
Стовари се на земята, задави се, закашля се. Когато накрая възстанови дишането си, то беше накъсано и със странен почти еротичен писък накрая.
Какъв ще стана аз тогава? Въпросът не беше укорителен. Не че отговорът беше лицемерно набожното: Тогава и ти ще станеш убиец, Ник. Ще бъдеш не по-добър от Ейми. Ще бъдеш такъв, за какъвто всички те мислеха. Не. Въпросът беше плашещо буквален и сантиментален: Какъв щях да бъда без Ейми, на която да реагирам? Понеже тя имаше право: като мъж бях най-впечатляващ, докато я обичах; а после — докато я мразех. Познавах Ейми от седем години, но не можех да живея без нея. Тя имаше право: не можех да се върна към посредствения живот. Знаех го още преди тя да каже и дума. Вече си се представях с обикновена жена — със симпатичната мила съседка — и се виждах как разказвам на тази жена историята на Ейми, докъде беше стигнала тя, за да ме накаже и да се върне при мен, и вече си представях как това симпатично и посредствено момиче казва нещо като: „Ооооо, мили боже!“, и знаех, че част от мен ще я гледа и ще си мисли: „Ти никога не си убивала заради мен. Ти никога не си ме натопявала. Дори нямаш представа как да направиш онова, което направи Ейми. Никога не би могла да ме обичаш толкова“. Глезеното мамино детенце в мен нямаше да намери покой с нормална жена и много скоро вече нищо нямаше да е нормално, тя нямаше да ме задоволява и тогава гласът на баща ми — проклета кучка — щеше да се надигне и да поеме нещата.