Ейми имаше право.
Така че за мен, изглежда, нямаше добър финал.
Ейми е отровна, но въпреки това не мога да си представя света без нея. Кой ще бъда, когато Ейми я няма? Нищо друго не ме интересува колкото нея. Но трябва да я поставя под контрол. Ейми в затвора — ето това е хубав финал за нея. Напъхана в килия, където не може да ми се натрапва постоянно, но където аз ще мога да я посещавам от време на време. Или поне да си я представям. Пулс, моят пулс, някъде там.
Аз трябваше да я напъхам там. Моя е отговорността. Точно както тя си приписва заслугата, че е извлякла най-доброто у мен, аз трябва да поема отговорността, че съм допринесъл лудостта да разцъфне в нея. Милиони са мъжете, които биха обичали и почитали Ейми и които биха й се подчинявали, при това смятайки себе си за късметлии. Самоуверени, сигурни, истински мъже, които не биха я принуждавали да се преструва, че е нещо различно от своята истинска съвършена природа на строга, взискателна, блестяща, креативна, очарователна, ненаситна мегаломанка.
Мъже, способни да бъдат послушни.
Мъже, способни да овладяват лудостта й.
Историята на Ейми можеше да се развие по милион други начини, но тя срещна мен и се случиха лоши неща.
Така че от мен зависи да я спра.
Не да я убия, а да я спра.
Да я прибера в една от нейните кутии.
Ейми Елиът Дън
Пет дни след завръщането
Да, вече знам със сигурност, че трябва да внимавам повече с Ник. Не е толкова кротък като преди. У него има някакво електричество, нещо се е включило. Харесва ми. Но трябва да взема предпазни мерки.
Нужна ми е още една огромна предпазна мярка.
Ще отнеме известно време да я приложа. Обаче съм го правила преди, вече съм планирала. Междувременно ще се погрижим да възстановим връзката си. Ще започнем с фасадата. Ще имаме щастлив брак, ако ще това да го убие.
— Ще трябва отново да опиташ да ме обичаш — казвам му. На сутринта, след като едва не ме уби. Новинарските екипи бяха навън. Мъж с глас на тенор разказваше, че ходи с някакво момиче от три месеца и че го завел в „Хаустънс“, колко романтично. С Ник се престорихме, че не чуваме.
— Прощавам ти за снощи — казвам. — И двамата бяхме под огромен стрес. Но сега ще трябва отново да се постараеш.
— Знам.
— Нещата трябва да се променят.
— Знам.
Всъщност не знае. Но ще разбере.
Родителите ми ни посещават всеки ден — Ранд, Мерибет и Ник ме отрупват с внимание. С възглавници. Всички ми предлагат възглавници: всички действаме под масовата психоза, че изнасилванията и помятането завинаги са ме направили деликатна и многострадална. Че костите ми са станали трошливи — че трябва нежно да ме носят в дланта си, иначе ще се счупя. Затова вдигам крака на прословутата отоманка и пристъпвам внимателно по пода на кухнята, където преди време изтече кръвта ми. Всички трябва добре да се грижат за мен.
Но ми е странно напрегнато да гледам Ник с други хора. Той като че ли всеки момент ще се изпусне — сякаш в дробовете му напират думи за мен, обвинителни думи. Съзнавам, че се нуждая от Ник. Наистина се нуждая от него да потвърди историята ми. Да престане да отрича и да признае, че е бил той: кредитните карти, стоките в бараката, увеличаването на застраховката. Иначе несигурността завинаги ще остане в мен. Имам само няколко слаби места и те все са хора. Полицията, ФБР продължават да ровят в историята ми. Сигурна съм, че на Бони адски ще й хареса да ме арестува. Обаче те толкова здраво се оплетоха преди, направиха се на такива глупаци, че не могат да ме пипнат, освен ако нямат доказателства. А те нямат. Имат Ник, който продължава да се кълне, че не е направил нещата, които аз се кълна, че е направил, а това не е много, обаче е повече, отколкото ми се иска.