Първата годишнина от сватбата ни е и аз съм дебела от любов, макар хората да ни повтарят, че първата година ще бъде много трудна, като че ли сме наивни хлапета, тръгнали на война. Не беше трудно. Създадени сме да бъдем съпрузи. Сега е първата ни годишнина и Ник ще си тръгне от работа на обяд. Очаква го моето търсене на съкровища. Всичките загадки са свързани с нас, с годината, която прекарахме заедно.
Отговор: Супата „Том Ям“ от тайландския ресторант на Президънт стрийт. Управителят ще е там днес следобед с една купичка супа и следващата загадка.
Също и „Макман“ в китайския квартал, статуята на Алиса в Сентръл Парк, панорамна обиколка на Манхатън. Накрая ще се озовем на рибния пазар на Фултън стрийт, откъдето ще си купим два прекрасни омара, аз ще държа кутията в скута си, а Ник нервно ще мърда в таксито до мен. Ще се втурнем към вкъщи и аз ще ги пусна в новата тенджера върху старата ни печка с целия финес, на който е способно момиче, прекарало много лета на Кейп, а Ник ще се киска и ще преструва, че се крие от страх зад кухненската врата.
Предложих просто да си вземем бургери. Ник искаше да излезем — някъде петзвездно, изискано, някъде с часовников механизъм от блюда и келнери, които току подхвърлят името на някоя важна клечка. Затова омарите са прекрасно средно решение, омарите са точно това, което всички ни повтарят (и повтарят, и повтарят), че представлява бракът: компромис!
Ядем омари с масло и правим секс на пода, докато някаква жена от старите ни джазови записи пее с глас, който сякаш идва от другия край на тунел. Бавничко и лениво ще се напием с хубав скоч, любимия на Ник. Ще му направя подарък — листовете за писма, които толкова искаше от „Крейн и Ко“. Хартия за писател и съпруга на писател, която може би няма нищо против едно-две любовни писма.
А после може би пак ще правим секс. И ще хапнем по един бургер късно през нощта. И ще пием още скоч. Ето я най-щастливата двойка в квартала! А разправят, че бракът искал много работа.
Ник Дън
Нощта, когато…
Бони и Гилпин пренесоха разпита в полицейския участък, който прилича на пропадаща общинска банка. Оставиха ме сам в малка стая за четирийсет минути, където се заставих да не мърдам. Да се престоря, че съм спокоен, спокоен… в известен смисъл. Приведох се над масата, облегнах брадичка на ръката си. Чаках.
— Искате ли да се обадите на родителите на Ейми? — попита Бони.
— Не искам да изпадат в паника — отговорих. — Ако нямаме новини от нея след час, ще се обадя.
Вече трети път водехме този разговор.
Накрая ченгетата влязоха и седнаха срещу мен на масата. Овладях се и не се разсмях — беше като сцена от телевизионен сериал. Същата стая виждах, докато обикалях каналите на кабелната през последните десет години, а двете ченгета — напрегнати и изморени — се държаха като филмови звезди. Абсолютно превзето. В полицейския участък на Епкот. Бони дори държеше картонена кафена чашка и кафеникава папка, която приличаше на част от реквизита. Полицейски реквизит. Свят ми се зави, за миг всички бяхме измислени герои: хайде да си поиграем на „Изчезналата съпруга“!
— Добре ли сте, Ник? — попита Бони.
— Добре съм, защо?
— Усмихвате се.
Световъртежът се смъкна към плочките на пода.
— Съжалявам, просто всичко е…
— Знам — изгледа ме Бони така, все едно ме потупваше по рамото. — Много е странно, знам. — Тя се прокашля. — Най-напред искаме да се уверим, че е и удобно. Ако се нуждаете от нещо, само ни кажете. Колкото повече информация можете да ни дадете в момента, толкова по-добре, но ако искате да си тръгнете, също няма да е проблем.
— Каквото трябва.
— Добре, страхотно, благодаря ви — каза тя. — Хммм, така. Най-напред искам да изясним досадните неща. Глупостите. Ако съпругата ви наистина е била отвлечена — а ние не го знаем — но ако се окаже така, искаме да заловим този тип, а когато го пипнем, здравата ще го притиснем. Няма да има измъкване. Никакво увъртане.