Единайсет години имах работа, после изведнъж вече нямах. Из цялата страна започнаха да затварят списания, повалени от внезапно плъзналата зараза на икономическия провал. Свършено беше с писателите (такива като мен: амбициозни романисти, вглъбени мислители, хора, чийто мозък не щрака достатъчно бързо, за да водят блогове, да дават линкове или да пишат в туитър, в основни линии стари и упорити самохвалци). Приличахме на дамски шапкари или на производители на камшици за кочияши: минало ни беше времето. Три месеца след като ме уволниха, Ейми също изгуби работата си. (Сега усещам как тя наднича над рамото ми, как се усмихва насмешливо на времето, когато обсъждах кариерата и личното си нещастие, а нейните преживявания отхвърлях само с едно изречение. Типично за мен, така би казала тя. Такъв си е Ник… Все това повтаряше. Такъв си е Ник… и каквото и да следваше, какъвто и точно да бях, все беше лошо.) Ние бяхме двама безработни зрели хора: седмици наред се мотаехме по чорапи и пижами из хола, не обръщахме внимание на бъдещето, разхвърляхме неотворени писма по масите и канапетата, ядяхме сладолед в десет сутринта и дремвахме продължително следобед.
Не щеш ли, един ден звънна телефонът. Обаждаше се близначката ми. Марго се върна у дома след уволнението си година по-рано — винаги беше една крачка пред мен, дори в злополучието. Обаждаше се от добрия стар Норт Картидж, Мисури, от къщата, в която бяхме отраснали, и докато слушах гласа й, си я представях десетгодишна, с коса като тъмно кепе и гащеризон с къси крачоли, седнала на верандата на баба и дядо с отпуснато като стара възглавница тяло и потопила във водата кльощавите си крачета — наблюдаваше как реката тече над белите й като риби стъпала невероятно съсредоточено, напълно вглъбена в себе си още от малка.
Гласът на Го беше топъл и къдрав, въпреки че новините бяха студени. Нашата несломима майка умираше. Баща ни почти си беше отишъл — неговият (зъл) ум и неговото (нещастно) сърце бяха помътени и криволичеха към зейналата сива бездна на отвъдното. Изглежда обаче майка ни щеше да го изпревари. С около шест месеца, може би година. Го беше ходила сама да се види с лекаря, старателно си беше водила бележки с немарлив почерк и хълцайки, се мъчеше да разчете какво е записала. Дати и дози.
— По дяволите, нямам представа какво пише тук, дали не е деветка? Смислено ли ти се струва? — попита тя и аз я прекъснах. Предоставяше ми се задача — като плод върху протегнатата длан на сестра ми. Едва не се разплаках от облекчение.
— Ще се върна, Го. Ще се преместим у дома. Не трябва да се справяш с всичко сама.
Тя не ми повярва. Чувах дишането й отсреща.
— Сериозно говоря, Го. Защо не? Тук нямам нищо.
Дълга въздишка.
— Ами Ейми?
Не се замислих много-много по този въпрос. Просто си представях, че ще опаковам нюйоркската си съпруга с нейните нюйоркски интереси и нюйоркска гордост и ще я откъсна от нюйоркските й родители, че ще оставим зад гърба си забързания и вълнуващо футуристичен Манхатън, ще я пренеса в малко градче на брега на Мисури и всичко ще бъде наред.
Тогава още не разбирах колко глупаво, колко оптимистично и, да, колко себично разсъждавах. И до какво нещастие ще доведе това.
— Ейми ще бъде добре. Ейми… — Тук трябваше да кажа: „Ейми обича мама“, но не можех да кажа на Го, че Ейми обича нашата майка, понеже след толкова много време Ейми почти не я познаваше. Няколкото техни срещи бяха озадачили и двете. Дни наред след тях Ейми анализираше разговорите — „и какво искаше да каже с…“ — като че ли майка ми беше някаква примитивна селянка, пристигнала от племето си в тундрата с няколко къса сурово месо и шепа копчета, за да ги размени за нещо, което Ейми дори не предлагаше за продан.
Ейми не искаше да опознае семейството ми, не искаше да види родното ми място, а аз, кой знае защо, реших, че е добра идея да се преместим там.
Сутрешният ми дъх затопли възглавницата и аз мислено смених темата. Не беше време за съмнения или съжаления, а за действия. Долу чувах излязъл от дълго забвение шум — Ейми приготвяше закуска. Хлопането на дървени шкафове (бум-бум), тракането на стъклени и метални съдове (трак-трак), разместването и подреждането на метални тенджери и тигани (дрън-дрън)! Свиреше цял кулинарен оркестър, вихрено и шумно устремен към финала, а тиганът за палачинки се удари в пода, търкулна се и се блъсна в стената с цимбален трясък. Твореше се нещо чутовно, вероятно френски палачинки, защото те са специални, а днес Ейми би искала да сготви нещо специално.