— Много гот, много ги обичам — каза Бони. — Не знаех, че това е професия. Да пишеш тестове. Истинска професия.
— Е, не е. Вече не. Интернет е пълен с безплатни тестове. Тези на Ейми бяха по-умни — тя беше магистър по психология… е магистър по психология. — Засмях се неловко на грешката си. — Обаче хората предпочитат безплатното пред умното.
— И после какво?
Свих рамене.
— После се преместихме тук. В момента тя си стои у дома.
— О! Имате ли деца? — бодро попита Бони, все едно беше напипала някаква добра новина.
— Не.
— Аха. В такъв случай с какво се занимава Ейми през деня?
И аз това искам да попитам. Преди време Ейми беше жена, която прави по малко от всичко през цялото време. Когато заживяхме заедно, тя проучи основно френската кухня, прояви извънредно бързо умения и направи едно вдъхновено бургундско говеждо. За трийсет и четвъртия й рожден ден летяхме до Барселона и тя ме смая, понеже чуруликаше разговорен испански, който беше учила тайно месеци преди това. Съпругата ми имаше бляскав и пъргав ум, ненаситна любознателност. Само че маниите й бяха подхранвани от конкурентен дух: тя имаше нужда да заслепява мъжете и да кара жените да й завиждат. Разбира се, че умееше да готви френски ястия и да говори гладко испански, да плете и да шие, да бяга маратони, да търгува с акции и да пилотира самолет. Тя трябваше непрекъснато да бъде невероятната Ейми. Тук, в Мисури, жените пазаруват в „Таргет“, прилежно приготвят питателни ястия и със смях признават колко малко испански помнят от училище. Съревнованието не ги вълнува. Безмилостните постижения на Ейми посрещат без завист, дори може би с малко съжаление. Това беше може би най-неприятното стечение на обстоятелствата за моята състезателно настроена съпруга.
— Има много хобита — отговорих.
— Нещо да ви притеснява? — попита Бони с притеснен вид. — Да не би да се тревожите за наркотици или за пиене? Не искам да говоря лоши неща за съпругата ви. Много домакини, много повече, отколкото предполагате, прекарват дните си по този начин. Когато човек е сам, денят му се проточва безкрайно. А ако пиенето се превърне в наркотици — дори не говоря за хероин, а за болкоуспокояващи с рецепта — е, наоколо се навъртат доста неприятни типове, които ги продават.
— Търговията с наркотици се влоши — каза Гилпин. — В полицията имаше няколко вълни на уволнения и хората не достигат. Положението наистина е лошо, онези са повече.
— Миналия месец една домакиня, свястна жена, остана без един зъб за доза оксиконтин — вметна Бони.
— Не, Ейми понякога изпива чаша вино, но не взема наркотици — заявих.
Бони ме изгледа — явно не такъв отговор искаше.
— Тя има ли добри приятели тук? Бихме искали да повикаме някои от тях само за да се уверим. Не се обиждайте. Понякога съпругът последен разбира, ако става дума за наркотици. Хората се срамуват, особено жените.
Приятели. В Ню Йорк Ейми всяка седмица се сприятеляваше и се разделяше с някакви хора, гледаше на тях като на лични проекти. И много се вълнуваше: Кармен, която й даваше уроци по пеене и имаше зловещо хубав глас (Ейми е учила в пансион в Масачузетс и на мен ми харесваха изключително редките случаи, когато се изразяваше по типичния за Ню Ингланд начин: зловещо хубав), Джеси от курса по моден дизайн. Но когато я попитах за Джеси или за Кармен месец по-късно, тя ме погледна така, все едно си съчинявам.
Освен това имаше мъже, които неизменно се мъкнеха след Ейми, изгарящи от нетърпение да изпълнят съпружеските задължения, които съпругът й не успяваше. Да поправят крака на стола, да намерят къде се продава любимият й азиатски чай. Мъже, които се кълняха, че са й приятели, само добри приятели. Ейми ги държеше на една ръка разстояние — достатъчно далеч, за да не се дразня аз, и достатъчно близо, за да може да ги повика с пръст и те тутакси да дотърчат.
В Мисури… мили боже, наистина не знам. Едва сега ми хрумва. Ама ти си наистина си задник, помислих си. Живеем тук от две години, но след първоначалните запознанства и оживените първи няколко месеца Ейми не се срещаше редовно с никого. Имаше майка ми, но тя почина, и мен — а разговорите ни преминаваха най-често под формата на нападки и опровержения. Близо година след като се преместихме, я попитах с престорена галантност: „Как ви се струва Северен Картидж, госпожо Дън?“. „Искаш да кажеш Ню Картидж, нали?“, отговори тя.