Хрумнаха ми обичайните съпружески фрази: тя е мила, тя е страхотна, тя е добра, тя ме подкрепя.
— В какъв смисъл? — попитах.
— Опишете характера й — настоя Бони. — Например какво й купихте за годишнината? Някакво бижу?
— Още нищо не бях й купил — отговорих. — Щях да го направя днес следобед.
Очаквах да се засмее или отново да каже нещо за „по-малкото дете“, но тя не го направи.
— Добре. Разкажете ми още за нея. Общителна ли е? Тя… не знам как да се изразя… държи ли се като нюйоркчанка? Например дали някой не би казал, че е груба? Може ли да подразни хората?
— Не знам, не е дръпната, обаче не е и достатъчно остра, че да предизвика някого да я нарани.
Това беше единайсетата ми лъжа. Сегашната Ейми беше достатъчно остра да наранява, понякога. Говоря конкретно за сегашната Ейми, понеже тя само смътно прилича на жената, в която се влюбих. Беше ужасно преобразяване, точно обратното на онова, което става във вълшебните приказки. Само за няколко години предишната Ейми, момичето със сърдечния смях и непосредственото поведение, буквално смени кожата си — на пода до краката й лежеше старата, от която се показа новата, по-избухлива и изпълнена с повече горчивина Ейми. Съпругата ми вече не ми беше съпруга, а бодлива тел, която ме предизвикваше да я развия, а аз не можех да се справя със своите дебели, нервни, безчувствени пръсти. Пръсти на провинциалист. Прелитащи пръсти, неподготвени за сложната и опасна задача да разгадаят Ейми. Когато вдигах окървавените чуканчета, тя въздишаше и се обръщаше към тайния си бележник някъде в мислите, в който си записваше всичките ми грешки, неизменно забелязаните разочарования, слабости, недостатъци. Скъпата стара Ейми, мамка му, забавна беше. Беше смешна. Разсмиваше ме. Бях го забравил. Тя също се смееше. Дълбоко от гърлото си, зад малката вдлъбнатинка с формата на пръст, която е най-хубавото място, от което да извира смехът. Тя хвърляше всички поводи за недоволство като шепа храна за птици: сега са тук, след миг ги няма.
Тя не беше онова, в което се бе превърнала, онова, от което най-много се страхувах: гневна жена. Не умеех да се справям с гневни жени. У мен те изваждаха на повърхността нещо противно.
— Властна ли е? — попита Гилпин. — Обича ли да държи юздите?
Тогава си помислих за календара на Ейми, който планираше три години напред, и ако човек разгледаше следващата година, намираше действителни ангажименти: прегледи при дерматолог, при зъболекар, при ветеринар.
— Обича да планира — не прави нищо прибързано. Обича да изготвя списъци и да отмята нещата. Да ги върши. Затова не ми се връзва…
— Това може да подлуди човек — състрадателно отбеляза Бони. — Ако самият той не е такъв. А вие не ми изглеждате властен човек.
— Аз май съм по-спокоен — казах. После добавих онова, което се очакваше от мен: — Допълваме се.
Погледнах към стенния часовник, а Бони докосна ръката ми.
— Защо не отидете да се обадите на родителите на Ейми? Сигурна съм, че ще го оценят.
Минаваше полунощ. Родителите на Ейми си лягаха в девет часа и кой знае защо обичаха да се хвалят с този ранен час. Най-вероятно вече спяха, така че за тях това щеше да е спешно среднощно обаждане. Мобилните си изключваха в девет без петнайсет, неизменно, така че щеше да се наложи Ранд Елиът да отиде от леглото си до другия край на коридора и да вдигне тежката стара слушалка, щеше да се суети с очилата си, несръчно да опитва да светне нощната лампа. Щеше да си повтаря всякакви доводи да не се тревожи заради това късно обаждане, да си изрежда всякакви безобидни причини защо може да звъни телефонът.
Набрах два пъти, преди да оставя телефона да звънне. А когато го направих, вдигна Мерибет, а не Ранд, и дълбокият й глас отекна в ушите ми. Успях да кажа само:
— Мерибет, Ник се обажда… — и рухнах.
— Какво има, Ник?
Поех си дълбоко въздух.
— Нещо с Ейми ли? Кажи ми.
— Аз… много съжалявам… трябваше да се обадя…
— Казвай, по дяволите!
— Не можем да намерим Ейми — изломотих.
— Не можете да я намерите?
— Не знам…
— Ейми е изчезнала?
— Не сме сигурни. Днес сутринта излязох малко след седем…
— Сега е един през нощта, Ник.
— Съжалявам, не исках да се обаждам, докато не…
— Мили боже! Тази вечер играхме тенис. Тенис! А можехме да бъдем… Боже! Полицията знае ли? Съобщи ли им?