— Като стана дума за луди, татко отново избягал днес, намерили го да се скита по Ривър Роуд. Върнаха го в „Камфърт“.
Тя сви рамене: добре. Татко бягаше за трети път през последните шест месеца. Го си запали цигара, все още размишлявайки за Ейми.
— Няма ли с кого да поговорим? — попита тя. — Не можем ли да направим нещо?
— Боже! Наистина ли искаш да се почувствам още по-безпомощен? — срязах я. — Нямам представа какво трябва да правя. Няма наръчник за това какво да предприеме човек, когато жена му изчезне. От полицията ме пуснаха да си ходя. И си тръгнах. Правя каквото ми кажат.
— Разбира се — промърмори Го, която открай време се бе нагърбила с трудната мисия да ме превърне в бунтовник. Не се получаваше. Аз бях гимназистът, който спазва вечерния час, писателят, който предава текстовете си в срок, дори несериозните. Уважавам правилата, понеже ако следваш правилата, нещата протичат гладко. Обикновено.
— Мамка му, Го, след няколко часа трябва да се върна в участъка, ясно? Не може ли поне за мъничко да си мила с мен? Адски ме е страх.
Измервахме се взаимно с поглед около пет секунди, после Го отново напълни чашата ми за извинение. Седна до мен и сложи ръка върху рамото ми:
— Горката Ейми — каза.
Ейми Елиът Дън
22 април 2009 г.
Горката аз. Нека ви опиша сцената: Камбъл, Инзли и аз вечеряме в „Табльо“. Много тарталети с козе сирене, агнешки кюфтенца и зелена салата, не съм сигурна за какво е всичко това. Но действаме отзад напред: първо вечерята, после питиета в едно малко заведение, резервирано от Камбъл, нещо като минидрешник, където можеш да побезделничиш срещу сериозна сума, макар че мястото не се различава особено от дневната ти, да кажем. Добре де, понякога е забавно да правиш такива глупави модерни неща. Всички сме прекалено издокарани с лъскавите си къси роклички и остри обувки на висок ток и всички се храним от малки чинии с хапки, които са точно толкова декоративни и несъществени като самите нас.
Решили сме съпрузите ни да се присъединят към нас за питиетата. И ето ни сега, след вечеря, натъпкани в малкото сепаре, а една келнерка, която спокойно би могла да се яви на прослушване за второстепенна роля за „Момичето от провинцията, което току-що слиза от автобуса“, ни поднася нашите мохито, мартини и бърбън. Вече поизчерпваме темите за разговор, вторник е и на никого не му се говори, но… Предпазливо пием питиетата си: Инзли и Камбъл имат някакви неуточнени срещи на следващата сутрин, аз имам работа, така че не се готвим за дълга нощ, а намаляваме темпото отегчени и не особено остроумни. Щяхме да си тръгнем, ако не очаквахме евентуално да се появят мъжете. Камбъл постоянно поглежда блекбърито си, Инзли оглежда извивките на прасците си от различни ъгли. Джон идва пръв — огромни извинения за Камбъл, широки усмивки и целувки за всички нас, мъж, който адски се радва, че е тук, направо е на седмото небе, че идва от другия край на града и е хванал последните минути от часа за коктейли, за да гаврътне една чашка и да се прибере вкъщи с жена си. Джордж се появява около двайсет минути по-късно — стеснителен, напрегнат, тръсва кратко извинение, че имал работа, Инзли го срязва: „Закъсня с четирийсет минути“, той й отговаря: „Да, извинявай, че изкарвам парите ни“. Двамата почти не си говорят, но разговарят с останалите.
Ник нито идва, нито се обажда. Чакаме още четирийсет и пет минути, Камбъл се мъчи да ми помогне („Сигурно в последния момент са го сюрпризирали с някакъв краен срок“, казва тя и се усмихва на добрия стар Джон, който никога не допуска крайните срокове да смутят плановете на жена му); Инзли поомеква към съпруга си, щом си дава сметка, че той не е най-големият задник в компанията („Сигурна ли си, че дори не ти е изпратил есемес, скъпа?“). Аз само се усмихвам: „Кой знае къде е — ще се видим направо у дома“. Сега е ред на мъжете от групата да се слисат: да не искате да кажете, че е имало и такъв вариант? Да пропуснем бара без катастрофални последици? Без вина, гняв или цупене?
Е, може би не за вас, момчета.
Понякога с Ник се смеем на глас на страхотиите, които жените карат мъжете си да правят само за да им докажат любовта си. Безсмислените задачи, многобройните жертви, безкрайните дребни отстъпления. Наричаме такива мъже танцуващи маймунки.
Например Ник се връща у дома потен и солен, след като е ритал на стадиона, аз се сгушвам в скута му, разпитвам го за мача и дали приятелят му Джак е прекарал добре, а той казва: „О, Джак се разболя от болестта на танцуващите маймунки — горката Дженифър имала «истински напрегната седмица» и наистина се нуждаела от него у дома“.