С Майк се редуваме кой да коси около изоставените и затворени къщи в комплекса — обилните дъждове превръщат дворовете в същинска джунгла, която привлича миещи мечки. Беше пълно с тях навсякъде: гризяха в боклука ни нощем, промъкваха се в мазетата, излежаваха се по верандите като лениви домашни любимци. Косенето не ги прогони, но така поне ги виждахме.
— Благодаря, човече, благодаря — отговорих.
— Жена ми е в истерия, откакто научи, направо в истерия.
— Съжалявам. Трябва да… — посочих вратата.
— Седи и рони сълзи над снимките на Ейми.
За една нощ в интернет се появиха хиляди снимки, сякаш точно за да подхранват жалките нужди на жени като съпругата на Майк. Не симпатизирах на склонните към излишен драматизъм.
— Ей, трябва да те попитам… — поде Майк.
Потупах го по ръката и отново посочих вратата, все едно имам спешна работа. Обърнах се, преди да успее да ми зададе някакъв въпрос, и потропах на вратата на собствения си дом.
Полицай Веласкес ме придружи до горния етаж, до собствената ми спалня, до собствения ми дрешник — покрай сребристата идеално квадратна кутийка с подаръка — и ме остави да ровя из нещата си. Напрегнах се, че трябва да си избирам дрехи пред погледа на тази млада жена с дълга кестенява коса, от която се очакваше да ме преценява, да си състави мнение. В крайна сметка взех няколко неща на сляпо: крайният резултат беше небрежно делови — спортен панталон и риза с къси ръкави, като че ли отивах на някакво събрание. Интересна статия би се получила, помислих си — как избираме подходящо облекло, когато любимият ни човек е изчезнал. Ненаситният и жаден за гледни точки писател у мен се обади — не можех да го изключа. Натъпках всичко в една чанта, обърнах се и погледнах към кутийката с подаръка на пода.
— Може ли да погледна какво има вътре? — попитах.
Полицайката се поколеба, после реши да не рискува.
— Не, съжалявам, господине, по-добре да не е сега.
Забелязах, че опаковъчната хартия е разрязана внимателно по ръбчето.
— Някой поглеждал ли е вътре?
Тя кимна. Някой полицай беше прочел първата загадка за мен от търсенето на съкровища.
Заобиколих Веласкес и се запътих към кутийката.
— След като вече е отворена…
Тя ми препречи пътя.
— Не мога да ви позволя да го направите.
— Нелепо е. Подаръкът е за мен от моята съпруга…
Заобиколих я, наведох се и вече докосвах ъгълчето на кутийката, когато ръката й връхлетя гърдите ми изотзад. В тях бликна гняв, че тази жена си позволява да ми нарежда какво да правя в собствения ми дом. Колкото и да се старая да бъда син на майка си, в главата ми току се обажда гласът на баща ми: неканен, нарежда отвратителни думи, наслагва ужасни мисли.
— Господине, това е местопрестъпление, не…
Глупава кучка.
Изведнъж партньорът й Риърдан се появи в стаята и се метна да ме обуздава, а аз се мъчех да се освободя от тях — добре де, добре, мамка му — докато те ме блъскаха надолу по стълбите. Някаква жена беше коленичила близо до входната врата, пълзеше по дъските на пода и търсеше — вероятно кървави пръски. Изгледа ме равнодушно и отново сведе поглед.
Опитах да се отпусна, докато карах към къщата на Го, за да се преоблека. Това беше само едно от дългата и дразнеща поредица глупашки неща, които полицаите щяха да направят в хода на разследването си (привърженик съм на смислените правила, не на лишените от логика), така че трябваше да се успокоя: Не се дръж враждебно с ченгетата, работещи по този случай, казах си. Повтори, ако се налага: Не се дръж враждебно с ченгетата.
Още с влизането си в полицейския участък се натъкнах на Бони, която ми съобщи:
— Родителите на съпругата ви са тук, Ник. — Каза го насърчаващо, все едно ми предлагаше топло кексче.
Мерибет и Ранд Елиът стояха прегърнати. Насред полицейския участък, все едно позираха за снимка. Когато и да ги видех, все това правеха: потупваха се по ръцете, търкаха си брадичките, притискаха си бузите. Когато и да отидех у семейство Елиът, започвах маниакално да се прокашлям — внимание, влизам! — понеже те двамата можеше да се спотайват влюбено зад всеки ъгъл. Целуваха се истински по устата при всяка раздяла, а Ранд обхващаше с ръка задника на жена си, когато минаваше покрай нея. Всичко това ми беше непознато. Моите родители се разведоха, когато бях на дванайсет, и ми се струва, че съвсем малък може и да съм ги мярвал да се целуват целомъдрено, когато е невъзможно да го избегнат. На Коледа, на рождени дни. Със сухи устни. В най-хубавите дни от брака си общуваха съвсем делово: Пак ни е свършило млякото. (Днес ще купя.) Това ми трябва добре изгладено. (Ще го направя днес.) Толкова ли е трудно да купиш мляко? (Мълчание.) Забравила си да се обадиш на водопроводчика. (Въздишка) По дяволите, обличай се и отивай да купиш проклетото мляко. Веднага! Това бяха послания и заповеди, отправяни от баща ми, началник от средно ниво в телефонна компания, който се отнасяше с майка ми в най-добрия случай като с некомпетентен служител. А в най-лошия? Никога не й е посягал, но чистата му неизречена ярост изпълваше къщата с дни, понякога дори със седмици, и от нея въздухът ставаше влажен и тежък за дишане. Баща ми се цупеше с издадена напред долна челюст, което му придаваше вид на наранен отмъстителен боксер, и скърцаше със зъби толкова силно, че се чуваше в другия край на стаята. Хвърляше неща — не точно по нея, но съвсем наблизо. Сигурен съм, че си е мислел: никога не съм я удрял. И най-вероятно по този причина никога не е възприемал себе си като насилник. Обаче превърна семейния ни живот в безкрайно пътуване с лоши ориентири и скован от гняв шофьор във ваканция, която така и не стана забавна. Не ме карай да обръщам колата. Ама моля те, обръщай и да се връщаме.