Струва ми се, че татко нямаше проблем конкретно с мама. Той просто не харесваше жените. Смяташе, че са глупави, незначителни, дразнещи. Тази тъпа кучка. Любимите му думи за всяка жена, която го подразнеше: някоя шофьорка, келнерка, наша учителка, макар че не се беше срещал с нито една, понеже смяташе родителските срещи за женско царство. Още помня, когато номинираха Джералдин Фераро за вицепрезидент през 1984 г. и ние всички заедно гледахме новините преди вечеря. Майка ми, дребничката ми мила майка, обхвана с ръка тила на Го и каза: „Е, според мен това е чудесно“. Баща ми изключи телевизора и заяви: „Нелепо е. Нали съзнавате, че е нелепо? Все едно маймуна да кара колело“.
Минаха пет години, преди майка ми най-сетне да реши да сложи точка. Един ден се върнах от училище и баща ми го нямаше. Сутринта беше вкъщи, следобед вече го нямаше. Мама ни каза да седнем на масата в трапезарията и ни съобщи: „С баща ви решихме, че за всички ще е най-добре да живеем отделно“, а Го избухна в сълзи: „Страхотно, мразя ви и двамата!“, а после, вместо да избяга в стаята си, както обикновено става по сценарий, тя се приближи до мама и я прегърна. И така, баща ми си замина, а моята слабичка и изтерзана майка стана пълничка и щастлива — относително пълна и изключително щастлива — каквато по принцип трябваше да си бъде: един спаружен балон, който отново се напълни с въздух. Само за година мама се превърна в ангажираната, сърдечна и весела жена, каквато остана до смъртта си, а сестра й казваше: „Слава богу, че предишната Морийн се върна“, като че ли жената, която ни отгледа, беше някаква самозванка.
Що се отнася до баща ми, години наред говорех с него по телефона веднъж месечно, а разговорът ни беше учтив и информативен, изреждане на нещата, които са се случили. Единственото нещо, което той ме попита за Ейми, беше „Как е Ейми?“, а в отговор не очакваше нищо повече от: „Добре е“. Остана си упорито дистанциран дори докато потъваше в деменция след шейсетата си година. Ако винаги отиваш по-рано, никога няма да закъснееш. Това повтаряше баща ми дори когато се разболя от алцхаймер — бавно спускане към внезапното пропадане в пропастта, което ни принуди да преместим своя независим баща женомразец в огромен дом, където миришеше на пилешка каша и на пикня и където той непрекъснато беше заобиколен от жени, които да му помагат. Ха.
Баща ни си имаше недостатъци. Това все ни повтаряше моята добродушна майка. Но не искал да вреди. Мило беше от нейна страна, че го казва, но той всъщност вредеше. Съмнявам се, че сестра ми ще се омъжи някога: когато е тъжна, разстроена или гневна, има нужда да остане сама — страхува се, че някой мъж ще се отнесе с презрение към женските й сълзи. Аз съм същият. Доброто у себе си съм взел от мама. Мога да се шегувам, мога да се смея, мога да подкачам, мога да подкрепям и да възхвалявам — в общи линии, мога да функционирам на светло — но не мога да се справям с разплакани или разгневени жени. Усещам в мен да се надига бащината ми ярост по най-грозен начин. Ейми може да ви разказва за това. И определено би ви разказала, ако беше тук.
Наблюдавах Ранд и Мерибет известно време, преди те да ме забележат, и се чудех колко ли са ми бесни. Бях извършил нещо непростимо, като не им бях звъннал толкова дълго. Заради страха ми партията тенис от онази вечер щеше завинаги да остане запечатана в мислите им: топлата вечер, ленивите жълти топки, които подскачат по корта, скърцането на обувките за тенис, най-обикновена вторник вечер за тях, а в същото време дъщеря им вече била изчезнала.