Заблестяха светкавици. Извърнах се, понеже пред очите ми се появиха черни петна. Беше сюрреалистично. Така обикновено хората описват необикновени моменти, а аз си мислех: и представа си нямате какво означава сюрреалистично. Махмурлукът ми беше наистина кошмарен и лявото ми око пулсираше като сърце.
Фотоапаратите щракаха и двете семейства стояха заедно пред тях със стиснати устни — единствено Го имаше някаква прилика с истинско човешко същество. Другите приличахме на заместители, на тела, които са били облечени и изправени на подиума. На статива си Ейми присъстваше по-осезаемо. Всички бяхме гледали такива пресконференции за други изчезнали жени. Принудени бяхме да изиграем сцената, която телевизионните зрители очакваха: разтревоженото, но обнадеждено семейство. Зашеметени от кофеина очи и ръце като на парцалени кукли.
Някой произнесе името ми и залата хлъцна в очакване. Време беше за шоу. По-късно, когато гледах пресконференцията, не разпознах гласа си. И почти не познах лицето си. Алкохолът, който се носеше като мътилка точно под кожата, ми придаваше вид на пълен пройдоха, който все пак е достатъчно на себе си, за да се злепостави. Притеснявах се, че гласът ми ще трепери, затова се стараех прекалено и изяждах думите, все едно четях инвентарен списък. „Искаме само Ейми да се прибере у дома жива и здрава…“ Абсолютно неубедително, несвързано. Все едно изреждах наслуки някакви числа. Ранд Елиът се намеси и се помъчи да ме спаси:
— Дъщеря ни Ейми е мило момиче, изпълнено с живот. Тя е единственото ни дете и е умна, красива и мила. Наистина е Невероятната Ейми. Искаме да се върне при нас. Ник иска тя да се върне при него.
Той сложи ръка върху рамото ми, избърса очите си и аз неволно се вкамених. Отново се намеси баща ми: мъжете не плачат.
Ранд продължи:
— Всички искаме тя да се върне където й е мястото, при семейството й. Устроили сме импровизиран кризисен център в хотел „Дейс Ин“…
По новините щяха да покажат как Ник Дън, съпругът на изчезналата жена, стои сковано до тъста си, със скръстени ръце, с изцъклен поглед и с едва ли не отегчен вид, докато родителите на Ейми плачат. А после по-лошото: моята реакция, нуждата да напомня на хората, че не съм някакъв негодник, че съм свестен тип въпреки безизразния поглед и надменната неприятна физиономия.
И така, докато Ранд умоляваше дъщеря му да се върне, изневиделица се появи тя — моята убийствена усмивка.
Ейми Елиът Дън
5 юли 2010 г.
Няма да обвинявам Ник. Не обвинявам Ник. Отказвам — отказвам! — да се превърна в устата и язвителна гневна жена. Когато се омъжих за Ник, си обещах две неща: първо, никакви изисквания в духа на танцуващите маймунки; второ, никога да не казвам: Разбира се, нямам нищо против… (… да закъснееш, да заминеш на уикенд по мъжки, да направиш нещо, което искаш да направиш), а после да го накажа, задето е направил онова, което съм го уверявала, че нямам нищо против да направи. Притеснявам се, че съм опасно близо до това да наруша и двете си обещания.
Но все пак. Третата годишнина от сватбата ни е и аз съм сама в апартамента, а лицето ми е изопнато от пролетите сълзи — днес следобед получавам гласова поща от Ник и вече знам, че ще бъде зле, разбирам го още от първата секунда, защото се обажда от мобилния си телефон, отзад чувам мъжки гласове и той прави огромна, просторна пауза, като че ли се опитва да реши какво да каже, а после гласът му звучи неясно от таксито, вече влажен и ленив от алкохола, и аз знам, че ще се ядосам — онова бързо поемане на въздух, стиснатите устни, вдигнатите рамене, чувството „не искам да се ядосвам, обаче знам, че точно така ще стане“. Мъжете познават ли това чувство? Не искаш да се ядосваш, обаче някак си длъжен да се ядосаш. Защото едно правило, едно хубаво правило, е нарушено. Или пък „правило“ не е точната дума? Етикет? Финес? Обаче правилото или етикетът или финесът — нашата годишнина — не са спазени поради основателна причина. Разбирам го, наистина. Слуховете се оказват верни: шестнайсет автори от списанието на Ник са уволнени. Една трета от служителите. Ник засега е пощаден, но той, разбира се, се чувства длъжен да изведе останалите да се напият. Всички мъже са се накачулили в такси и пътуват по Второ авеню, преструвайки се на смели. Неколцина са се прибрали у дома при жените си, но учудващо голям брой са останали. През нощта на нашата годишнина Ник ще купува питиета на тези хора, ще обикаля стриптийз клубове и долнопробни барове, ще флиртува с двайсет и две годишни девойчета. („Току-що уволниха приятеля ми, една прегръдка ще му се отрази добре…“) Тези безработни мъже ще обявят Ник за голяма работа, докато той плаща за питиетата им с кредитна карта, свързана с моята банкова сметка. Той ще си прекара страхотно на годишнината ни, а дори не го спомена в съобщението си. Каза само: „Знам, че имахме планове, но…“.