Държа се като малко момиче. Просто си въобразявах, че ще се превърне в традиция: из целия град съм пръснала любовни послания, спомени от изминалата година заедно, организираното от мен търсене на съкровища. Представям си третата загадка, която потрепва на вятъра, залепена с тиксо в извивката на Б от скулптурата ЛЮБОВ на Робърт Индиана в Сентръл Парк. Утре някой отегчен дванайсетгодишен турист, който се мъкне подир родителите си, ще дръпне листчето, ще го прочете, ще свие рамене и ще го захвърли като опаковка от дъвка.
Финалът на организираното от мен търсене на съкровища беше съвършен, но вече не е. Едно абсолютно превъзходно старинно куфарче. Кожено. За третата годишнина се подарява кожа. Подарък, свързан с работата, може и да не е добра идея, като се има предвид, че в момента положението в службата не е розово. В кухнята ни имам два живи омара както винаги. Трябва да звънна на мама да я попитам дали ще издържат един ден, мотаейки се замаяни в клетката, или трябва да се намеся със замъглени от виното очи, да се преборя с тях и да ги сваря без основателна причина. Ще убия два омара, които дори няма да изям.
Татко се обади да ни честити годишнината, аз вдигнах с намерението да запазя самообладание, но се разплаках, когато заговорих — разциврих се по онзи ужасен женски начин — и му разказах какво се е случило, а той ме посъветва да си отворя бутилка вино и за малко да си потъгувам. Татко е голям любител на обилното хубаво мусене. Въпреки това Ник щеше да се разсърди, че съм споделила с Ранд, който в даден момент ще постъпи бащински, ще го потупа по рамото и ще каже: „Чух, че се е наложило да отидеш на спешен запой на годишнината от сватбата си, Ники“. И да се засмее. Ник ще разбере и ще ми се ядоса, понеже иска родителите ми да го мислят за идеален — целият грейва, когато им разказвам какъв безукорен зет е. Освен тази вечер. Знам, знам, държа се като малко момиченце.
Пет сутринта е. Слънцето тъкмо изгрява, почти толкова ярко, колкото уличните лампи навън, които току-що угаснаха. Открай време харесвам тази промяна, когато съм будна, за да я наблюдавам. Понякога, когато не мога да заспя, се измъквам от леглото и тръгвам по улиците на зазоряване, а когато лампите угаснат всички едновременно, винаги оставам с усещането, че съм видяла нещо специално. Иде ми да оповестя: О, ето, уличните лампи угаснаха! В Ню Йорк е най-тихо не в три-четири през нощта — тогава твърде много хора излизат от баровете, провикват се един на друг, докато се стоварват в такситата, крещят по мобилните си телефони, пушейки неистово последната си цигара преди лягане. Най-хубавото време е пет сутринта, когато потракването на обувките ти по тротоара звучи някак непозволено. Всички хора са се прибрали в кутийките си и целият град е на твое разположение.
Ник се прибра малко след четири в облак от мирис на бира, цигари и пържени яйца — плацента от воня. Още бях будна и го чаках, а мозъкът ми се беше разкашкал след маратон от „Закон и ред“. Той седна на отоманката, погледна към подаръка върху масичката и нищо не каза. Аз също го гледах. Явно изобщо не възнамерява да се извини — извинявай, нещата днес наистина се оплескаха — а аз само това искам, да ме забележи за малко.
— Честит ден след годишнината — казах.
Той въздъхна дълбоко и вбесено.
— Ейми, имах наистина ужасен ден. Моля те, не ме карай отгоре на всичко да се чувствам и виновен.
Ник е отраснал с баща, който никога за нищо не се е извинявал, затова когато има чувството, че е оплел конците, минава в настъпление. Знам го и изчаквах да му мине. Обикновено правя така.
— Просто ти честитя годишнината.
Честита годишнина, мой скапан съпруже, който ме пренебрегна на този специален ден.
Седяхме мълчаливи известно време, а стомахът ми се бе свил на топка. Не исках да съм лошата. Не го заслужавах. Ник се изправи.
— Е, как беше? — попитах равнодушно.
— Как беше ли? Ужасно, мамка му. Шестнайсет мои приятели останаха без работа, беше потискащо. Сигурно и мен ще изритат след няколко месеца.