Приятели. Той дори не харесва половината от типовете, с които е бил, но си замълчавам.
— Знам, че в момента е отвратително, Ник, но…
— За теб не е отвратително, Ейми. За теб никога няма да бъде отвратително. Но за нас, останалите? Съвсем различно е.
Същата стара история. Ник негодува, че никога не ми се е налагало да се тревожа за пари и че никога няма да ми се наложи. Според него това ме прави по-разглезена от останалите и аз не му възразявам. Обаче аз работя. На работно време. Някои от приятелките ми никога не са работили, те обсъждат хората и техните служби със същото съжаление, с което човек би казал за някое дебело момиче: „… а има толкова хубаво лице“. Навеждат се напред и казват: „Но разбира се, Елън работи“, като реплика от пиеса на Ноъл Кауърд. Мен не ме броят, понеже ако искам, винаги мога да напусна работа. Мога да си прекарвам времето по комитети за благотворителни мероприятия, в обзавеждане на дома, градинарство и доброволен труд и не виждам нищо нередно в тези занимания: много красиви и добри неща са дело на жени, които хората презират. Но аз работя.
— Ник, на твоя страна съм. Каквото и да се случи, ние ще се оправим. Моите пари са и твои.
— Не и според предбрачния договор.
Той беше пиян — споменава предбрачния договор само когато е пиян. Тогава се връща цялото му негодувание. Казвала съм му стотици пъти, буквално стотици пъти съм изричала думите: „Предбрачният договор е просто делово решение“. Не е за мен, не е дори за родителите ми, а за адвокатите на родителите ми. Той не показва нищо за нас, за мен и за теб.
Ник тръгна към кухнята и хвърли върху масата портфейла си с няколко сгънати долара, смачка някакво листче и го хвърли в кошчето заедно с няколко бележки за кредитната карта.
— Много е гадно, че го казваш, Ник.
— Много гадно се чувствам, Ейми.
Запъти се към барчето ни — с предпазливата и клатушкаща се походка на пияница — и си наля още едно питие.
— Ще ти прилошее — отбелязах.
Той вдигна чаша уж за мое здраве.
— Ти не разбираш, Ейми. Просто не схващаш. Работя от четиринайсетгодишен. Не съм ходил на скапан лагер по тенис, на лагер по творческо писане или за подготовка за CAT, на нищо такова, макар че явно цял Ню Йорк е ходил, понеже бършех маси в мола, косях морави, карах до Ханибал и се обличах като Хък Фин за туристите, а нощем търках тиганите.
Идеше ми да прихна, направо да се разкикотя. Силно и дълбоко, така че и Ник да се зарази, двамата да се разхилим и всичко да приключи. Тази литания на отвратителни занимания. Бракът ни неизменно ми напомня, че на хората им се налага да вършат отвратителни неща за пари. Откакто съм омъжена за Ник, винаги махам с ръка на хората, костюмирани като някакви храни.
— Бях принуден да работя много по-усърдно от всеки друг дори за да ме назначат в списанието. Всъщност се бъхтя двайсет години, за да стана това, което съм, а сега всичко ще свърши и аз не знам какво друго ще правя, освен да се прибера вкъщи и отново да стана речен плъх.
— Май вече си твърде голям за ролята на Хък Фин — отбелязах.
— Майната ти, Ейми.
И после той отиде в спалнята. Никога не ми е говорил така, но го изрече толкова гладко, че вероятно — а дотогава не ми беше хрумвало — си го е мислел. Много пъти. Никога не съм предполагала, че ще бъда жена, която съпругът й ще ругае. А си бяхме обещали никога да не си лягаме ядосани. Компромиси, разговори и никакво лягане ядосани — трите съвета, повтаряни отново и отново на всички новобрачни. Напоследък обаче ми се струва, че само аз правя компромиси, разговорите ни не водят до никакви решения, а Ник адски го бива да си ляга ядосан. Умее да спира емоциите си като с кранче. Вече хърка.
След това просто не можах да се сдържа, макар да не ми беше работа, макар че Ник щеше да побеснее, ако разбере: приближих до кошчето и извадих касовите бележки, за да разбера къде е бил цяла нощ. Два бара и два стриптийз клуба. Представих си го на всяко място, как говори за мен с приятелите си, понеже явно е говорил за мен, след като цялата тази дребнава злоба излиза на повърхността толкова лесно. Представих си ги в един от по-скъпите стриптийз клубове, онези шикозните, които внушават на мъжете, че все още им е отредено да господстват, че жените трябва да им служат, клубове с преднамерено лоша акустика и оглушителна музика, за да не могат хората да си говорят, представих си полуголата жена, настанила се в скута на мъжа ми (който се кълне, че било само за забавление), със спускаща се по гърба дълга коса, с влажни от гланца устни, обаче не бива да се чувствам застрашена, защото нали всичко е само за развлечение, не, забавно е, би трябвало да се смея, би трябвало да не развалям купона.