После развих смачканото листче и видях женски почерк — Хана — и телефонен номер. И ми се прииска да е като във филмите, името да е някакво глупаво — Канди или Бамби, нещо, на което да можеш отчаяно да завъртиш очи. Мисти с нарисувани две сърца над двете „и“-та. Обаче името е Хана, а жената е истинска, вероятно като мен. Ник не ми е изневерявал, кълне ми се, че е така, но аз знам също, че е имал предостатъчно възможности. Мога да го попитам за Хана и той ще отговори, че няма никаква представа кой му е дал номера, но не е искал да бъде груб, затова го е взел. Което може и да е истина. Или пък не. Може да ми изневерява и изобщо да не ми каже, както и да престане да ме уважава, понеже не се сещам какво се случва. Може да ме гледа срещу себе си на закуска как невинно си сърбам зърнената закуска, напълно убеден, че съм глупачка, а кой уважава глупаците?
Пак плача, с Хана в ръката си.
Типично по женски, нали, лавинообразно да превърнеш една мъжка вечер в изневяра, която ще разруши брака ни?
Не знам какво да правя. Чувствам се като гръмогласна продавачка на риба или като глупава отрепка, а не желая да е така. Не искам да съм гневна, не мога дори да преценя дали трябва да съм гневна. Чудя се дали да не отида на хотел и да го оставя този път той да се позамисли.
Оставам на мястото си още малко, после си поемам дъх и влизам във вонящата ни на алкохол спалня, а когато лягам, той се обръща към мен, обгръща ме с ръце, заравя лице в шията ми и двамата едновременно казваме „извинявай“.
Ник Дън
Изчезнала от един ден
Избухнаха светкавици и аз изтрих усмивката, но не достатъчно бързо. Усетих по шията ми нагоре да плъзва вълна от топлина и капки пот да избиват по носа ми. Глупаво, Ник, глупаво! И после, тъкмо се овладях, пресконференцията приключи и вече беше твърде късно да създам друго впечатление.
Излязох заедно със семейство Елиът навел ниско глава, а светкавиците продължаваха да щракат. Почти бях стигнал до изхода, когато Гилпин притича през стаята към мен и ми махна да спра:
— Имаш ли минутка, Ник?
Докато вървяхме към стаята отзад, той ме осведоми за последните новости:
— Проверихме онази къща в комплекса ви, в която е влизано, явно там са живели хора, така че взехме проби за лабораторията. Установихме, че и в друга къща в края на комплекса ви е имало самонастанили се.
— Точно това ме притеснява: навсякъде лагеруват хора. Целият град е завзет от гневни безработни.
Допреди година Картидж беше градче, свързано с една компания, а компанията беше „Ривъруей Мол“, градче сама по себе си, в която някога работеха 3000 местни жители, една пета от населението. Беше построен през 1985 година — мол, който целеше да привлича клиенти от целия Среден запад. Още си спомням откриването: отидохме с мама, татко и Го, наблюдавахме празненството най-отзад в тълпата на огромния, покрит с катран паркинг, понеже баща ни винаги искаше да може да си тръгне бързо откъдето и да било. Дори на бейзболните мачове паркирахме до изхода и си тръгвахме в осмия ининг, а двамата с Го, както може да се предположи, мрънкахме с изцапани с горчица лица, раздразнителни и напечени от слънцето: „Никога не оставаме до края“. Онзи път обаче това, че бяхме толкова назад, беше добре, понеже така можехме да наблюдаваме цялостния развой на събитията: нетърпеливите зрители, които едновременно пристъпваха от крак на крак, кмета върху подиум на червени, бели и сини ивици, отекващите над нас рекламни думи — гордост, развитие, благоденствие, успех, воините от бойното поле на консуматорството, въоръжени с подвързани в пластмасови обложки чекови книжки и платнени пазарски чанти. Отварянето на вратите. Щурмът в климатизираната вътрешност, музиката около ескалаторите, усмихнатите продавачи, които ни бяха съседи. Баща ми дори ни пусна да влезем тогава, нареди се на опашка и ни купи нещо: влажни картонени чашки с оранжада.
Почти три десетилетия „Ривъруей Мол“ цъфтеше. После връхлетя рецесията, помете магазините в мола един след друг и накрая целият мол фалира. Сега са останали сто и осемдесет хиляди квадратни метра ехо. Нито една компания не дойде да го поеме, нямаше предприемчиви хора, които да обещаят възраждане, никой не знаеше какво да прави с мола, нито какво ще стане с всички хора, които работеха там, включително майка ми, която изгуби работата си в магазина за обувки — двайсет и четири години коленичене, пробване на обувки, подреждане на кутии отлетяха ей така. Фалитът на мола на практика съсипа Картидж. Хората изгубиха работата си, изгубиха домовете си. Никой не виждаше нищо хубаво да се задава на хоризонта. Няма да дочакаме края. Само че май този път Го и аз щяхме. Всички щяхме.