Не казвай сбогом [bg]

* * *

Гилпин отвори вратата на същата стая, в която ме разпитваха предната вечер. В средата на масата се намираше сребристата кутийка с подаръка от Ейми.

Вперих поглед в кутийката в средата на масата, която изведнъж ми се стори зловеща в новата обстановка. Ужасих се. Защо не я открих по-рано? Трябваше да я намеря по-рано.

— Хайде, искаме да погледнете това — подкани ме Гилпин.

Отворих кутийката колебливо, като че ли очаквах вътре да има отрязана глава. Намерих само син плик с надпис „Първа следа“. Гилпин се подсмихна.

— Представи си объркването ни: разследваме случай с изчезнал човек, а намираме плик с надпис „Първа следа“.

— Това е от търсенето на съкровища, което жена ми…

— Ясно. За годишнината ви, тъстът ви спомена.

Отворих плика и извадих плътно небесносиньо листче — любимата хартия на Ейми — сгънато на две. Жлъчка се надигна в гърлото ми. Тези търсения на съкровища винаги се свеждаха до един въпрос: коя е Ейми. (Какво си мисли жена ми? Какво е било важно за нея през изминалата година? Кои мигове са я направили щастлива? Ейми, Ейми, Ейми, да помислим за Ейми.)

Прочетох първата следа със стиснати зъби. Като имах предвид състоянието на брака ни през последната година, това щеше да ме представи в ужасна светлина. Предостатъчно беше.

Представи си, че съм твоя студентка, а ти — красив и умен мой преподавател, съзнанието ми се разтваря (бедрата също!). Ако ти бях ученичка, нямаше да има нужда от цветя, а само от палава среща в приемния ти час. Така че, моля те, побързай, и този път може би нещо ти от мен ще научиш.

Беше пътеводител за един друг живот. Ако нещата се бяха развили според представите на жена ми, вчера тя щеше да стои край мен, докато чета листчето, и щеше да ме наблюдава очаквателно, излъчвайки гореща надежда: Моля те, разгадай го. Разгадай ме.

Накрая щеше да попита: „Е?“. А аз щях да кажа:

— О, всъщност това го знам! Сигурно има предвид кабинета ми. В общинския колеж. Преподавам там на хонорар. Хм. Това трябва да е, нали? — Присвих очи и препрочетох написаното. — Тази година Ейми е снизходителна.

— Искате ли да ви закарам? — попита Гилпин.

— Не, ще се отбия на път за Ранд и Мерибет.

— Идвам с вас.

— Мислите ли, че е важно?

— Ами показва къде е ходила ден-два преди да изчезне. Така че не е маловажно. — Той разгледа хартията и плика. — Знаете ли, мило е. Като във филм: търсене на съкровища. Ние със съпругата ми си разменяме картички и понякога излизаме да хапнем. Вие явно го правите както трябва. Пазите романтиката.

После Гилпин сведе поглед към обувките си, смути се и издрънча с ключовете да тръгваме.

* * *

Колежът великодушно ми беше предоставил един тесен като кутийка кабинет, колкото да се поберат бюро, два стола и няколко етажерки. Двамата с Гилпин си проправихме път сред студентите от летните школи: комбинация от невероятно млади хлапета (отегчени, но и заети, пръстите им тракаха есемеси или избираха музика) и сериозни по-възрастни хора, вероятно бивши служители от мола, които се опитваха да се преквалифицират.

— Какво преподавате? — попита Гилпин.

— Журналистика.

Едно момиче, което изпращаше есемес, вървейки, едва не се блъсна в мен. Дръпна се настрани, без дори да вдигне поглед. А това ме накара да се почувствам странно, отвратително стар.

— Мислех, че вече не се занимавате с това.

— Който не може да го прави, преподава — усмихна се аз.

Отключих кабинета си и влязох в прашното помещение с мирис на застояло. Бях си взел отпуск за лятото, от седмици не бях идвал тук. На бюрото ми имаше плик с надпис „Втора загадка“.

— Ключът ви винаги ли е на ключодържателя? — попита Гилпин.

— Да.

— Значи Ейми трябва да го е взела, за да влезе?