Разкъсах плика.
— Имаме още един у дома. — Ейми правеше дубликати на всичко, понеже аз все губех ключове, кредитни карти, мобилни телефони, но не исках да го казвам на Гилпин и да си навлека поредната подигравка за по-малкото братче. — Защо питате?
— Просто исках да се уверя, че не се е налагало да се обръща към портиер или някой друг.
— Тук не съм забелязал типове като Фреди Крюгер.
— Не съм гледал тези филми — отговори Гилпин.
В плика този път имаше две сгънати листчета. На едното беше нарисувано сърце, а на другото пишеше „Втора следа“.
Две бележки. Различно. Коремът ми се сви. Един бог знае какво беше написала Ейми. Искаше ми се да не бях позволил на Гилпин да дойде, но после се зачетох в първите думи:
Скъпи съпруже,
Реших, че това е идеалното място — тези достолепни зали на знанието! — за да ти кажа, че според мен ти си блестящ мъж. Не ти го казвам достатъчно често, но съм смаяна от ума ти: от странните статистики и анекдоти, необикновените факти, плашещата ти способност да цитираш от всеки филм, бързата ти мисъл, красивия начин, по който си служиш с думите. Мисля, че след години съвместен живот съпрузите понякога забравят колко забележителен човек е партньорът им. Помня как ме заслепи на първата ни среща и искам да те уверя, че все още съм заслепена и че това е едно от нещата, които най-много харесвам у теб: ти си блестящ!
Устата ми се напълни със слюнка. Гилпин четеше над рамото ми и въздъхна.
— Мила жена — прокашля се той. — Хммм, тези ваши ли са?
С гумичката на един молив той вдигна чифт дамско бельо (всъщност бяха гащички — дантелени, оскъдни, червени — но познавам жени, които се ужасяват от тази дума… потърсете в Гугъл „мразя думата гащички“). Висяха на копчето на климатика.
— Боже! Много неловко!
Гилпин чакаше обяснението ми.
— Веднъж двамата с Ейми… Е, нали прочетохте бележката й. Ние, нали се сещате, понякога трябва да поосвежиш нещата.
Гилпин се ухили.
— А, разбирам: похотливият професор и палавата студентка. Разбирам. Вие двамата наистина вършите нещата както трябва.
Посегнах да взема бикините, но Гилпин беше извадил плик за улики от джоба си и ги пъхна вътре.
— За всеки случай — необяснимо каза той.
— О, моля ви, недейте… Ейми ще умре от… — Спрях се навреме.
— Не се тревожете, Ник, просто спазвам процедурата. Няма да повярвате какви неща ни се налага да вършим. За всеки случай, за всеки случай. Нелепо е. Какво пише за следващата следа?
Оставих го отново да прочете бележката през рамото ми, леко разсеян от невероятно свежото му ухание.
— И какво означава? — попита той.
— Нямам представа — излъгах.
Шофирах двайсет минути по магистралата, за да отида да се видя със семейство Елиът в „Дейс Ин“. Влязох във фоайето, пълно с членове на Асоциацията на счетоводителите от Средния запад — навсякъде имаше пътни чанти на колелца, а притежателите им посръбваха безплатни напитки от пластмасови чашки и общуваха: насилен гърлен смях и бъркане в джобовете за визитни картички. В асансьора пътувах заедно с четирима мъже, всичките оплешивяващи, с панталони в цвят каки и ризи за голф, а над големите женени шкембета се полюшваха ланци.
Мерибет отвори вратата, разговаряйки по мобилния си телефон, посочи към телевизора и ми прошепна:
— Имаме студено плато, ако искаш, скъпи — после влезе в банята, затвори вратата и продължи да говори.
Появи се няколко минути по-късно, точно навреме за местните новини в пет часа от Сейнт Луис, които започнаха с изчезването на жена му.
— Идеална снимка — промърмори Мерибет към екрана, откъдето ни гледаше Ейми. — Хората ще разберат как наистина изглежда.
Аз намирах снимката — с фокус на лицето й от периода на краткия й флирт с актьорската игра — красива, но объркана. Снимките на Ейми създават впечатлението, че тя те гледа като от едновремешните портрети на обитавани от духове къщи, че очите се движат наляво-надясно.
— Трябва да им дадем и няколко естествени снимки — казах. — Ежедневни.
Двамата Елиът кимнаха едновременно, но не казаха нищо, само гледаха. Когато новината приключи, Ранд наруши тишината:
— Повдига ми се.
— Разбирам — увери го Мерибет.
— Ти как си, Ник? — попита той приведен, сложил ръце върху коленете си, сякаш се канеше да стане от дивана, но не можеше.