— Най-напред да разследват съпруга, знаем — прекъсна го Ранд. — Казах им, че си губят времето. Въпросите, които ни задаваха…
— … бяха оскърбителни — довърши Мерибет.
— Значи са говорили с вас за мен? — Приближих се до минибара и небрежно си налях джин. Изгълтах три яки глътки, но още ми се гадеше. — За какво ви разпитваха?
— Дали някога си наранявал Ейми, дали тя е споменавала да си я заплашвал — заизрежда Мерибет. — Дали си женкар, дали Ейми е споменавала, че си й изневерявал. Като че ли би направила такова нещо. Казах му, че не се ровим в живота на хората.
Ранд положи ръка на рамото ми.
— Ник, преди всичко искаме да ти кажем следното: знаем, че ти никога не би наранил Ейми. Дори разказах на полицията как спаси онази мишка от капана в къщата на брега. — Той погледна към Мерибет, като че ли жена му не знаеше историята, и тя му отвърна с прехласнатото си внимание. — Цял час се мъчи да приклещиш проклетото животно в ъгъла, а после буквално го изгони от града. Това да ти прилича на човек, който би посегнал на жена си?
Усетих прилив на силна вина, на самоненавист. За миг ми се стори, че най-сетне ще се разплача.
— Обичаме те, Ник — увери ме Ранд и ме стисна за пореден път.
— Така е, Ник — повтори Мерибет. — Ти си ни като син. Ужасно съжаляваме, че трябва да се справяш не само с изчезването на Ейми, но и с този… облак от подозрение.
Не ми хареса фразата „облак от подозрение“. Предпочитах „рутинно разследване“ или „просто формалност“, но никой не се изрази така.
— Озадачи ги резервацията ти за ресторанта вчера — каза Мерибет подчертано небрежно.
— Каква резервация?
— Казал си им, че си направил резервация за „Хаустънс“, но те проверили и се оказало, че няма никаква резервация. Това истински ги е заинтригувало.
Не бях направил резервация и не бях купил подарък. Понеже ако планирах да убия Ейми онзи ден, нямаше да се нуждая от никаква резервация, нито от подарък, който да й връча. Все решения на крайно прагматичен убиец.
Аз съм прагматичен до крайност — приятелите ми несъмнено биха могли да уверят в това полицията.
— А, не, не, не съм направил резервация. Не са ме разбрали. Ще им кажа.
Тежко се отпуснах на канапето срещу Мерибет — не исках Ранд отново да ме докосва.
— А, добре тогава — каза Мерибет. — Тя организира ли ти… търсене на съкровища тази година? — попита и очите й отново се зачервиха. — Преди да…
— Да, днес ми дадоха първата следа. Двамата с Гилпин намерихме втората следа в кабинета ми в колежа. Все още се опитвам да отгатна следващата.
— Може ли да погледнем? — попита тъща ми.
— Не е у мен — излъгах.
— Ти ще… ще се опиташ ли да я отгатнеш, Ник? — попита Мерибет.
— Да, Мерибет, ще я отгатна.
— Просто ми е неприятна мисълта, че неща, които тя е докосвала, си стоят някъде ей така…
Телефонът ми звънна, еднодневката, погледнах екранчето и после го изключих. Трябваше да се отърва от това чудо, но още не можех.
— Трябва да отговаряш на всяко обаждане, Ник — каза Мерибет.
— Знам кой беше — от сдружението на завършилите колежа, събират пари.
Ранд седна до мен на канапето. Старите и твърде употребявани възглавници потънаха под тежестта ни, така че в крайна сметка се наклонихме един към друг и ръцете ни се докоснаха, което устройваше Ранд. Той беше от хората, които биха ти налетели с обяснението „обичам да прегръщам“, без да се интересува дали е взаимно.
Мерибет отново подхвана делово:
— Ние смятаме, че е възможно да е отвлечена от някой вманиачен почитател на „Невероятната Ейми“ — Тя се извърна към мен като пледиращ адвокат. — Имали сме много такива през годините.
Ейми обичаше да разказва за маниаци, обсебени от мисълта за нея. Описваше ми преследвачите на чаша вино и снижила глас в различни периоди от брака ни — мъже, които все още бяха някъде там, постоянно мислеха за нея и я желаеха. Подозирах, че тези истории са раздути: мъжете винаги се оказваха опасни само до определена степен — колкото да се разтревожа, но не достатъчно, че да въвлека полицията. С две думи, игра, в която можех да бъда героят, изпъчил гърди и бранещ честта на любимата си. Ейми беше твърде независима, твърде модерна, за да признае истината — искаше й се да изпълнява ролята на крехка девица.
— Скоро ли?
— Не, напоследък не — отговори Мерибет и задъвка устната си. — Обаче имаше едно емоционално, много неуравновесено момиче в гимназията.