Отначало мислех, че Ник ще се оправи. Изготви огромен списък с неща, които открай време иска да направи. Някои са маловажни: смени батериите и нави часовниците, смени тръба под мивката ни и пребоядиса всички стаи, които бяхме боядисали преди, но не харесвахме. В основни линии, поправи много неща. Приятно е да поправиш нещо, когато всичко в живота ти се разваля. После се зае с по-значими неща: прочете „Война и мир“. Подмяташе, че ще започне да взема уроци по арабски. Отделяше много време на това да гадае какви умения ще се търсят на пазара през следващите десетилетия. Сърцето ми се късаше, но заради него се преструвах, че всичко е наред. И все го питах:
— Сигурен ли си, че си добре?
Отначало опитвах сериозно, на кафе, гледайки го в очите, положила длан върху неговата. После уж безгрижно, лековато, мимоходом. Накрая нежно, в леглото, галейки го по косата.
Винаги ми отговаряше по един и същи начин:
— Добре съм. Не ми се говори за това.
Написах тест, който е идеален за момента. Как се справяте с уволнението си?
а) Седя по пижама и се тъпча със сладолед — мусенето е лечебно!
б) Пиша гадории за бившия си шеф онлайн, където ми падне — отмъщението е страхотно!
в) Преди да си намеря нова работа, се опитвам да оползотворя свободното си време, например да науча полезен чужд език или най-накрая да прочета „Война и мир“.
Тестът беше комплимент към Ник, беше правилният отговор, обаче той само се усмихна кисело, когато му го показах.
Няколко седмици по-късно оживлението секна, полезните занимания спряха, сякаш една сутрин той просто се събуди под прашна и очукана табела „Защо да си правя труда, мамка му!“. Очите му помръкнаха. Сега гледа телевизия, зяпа порно по интернет, обикаля телевизионните канали за порно. Тъпче се с храна, която доставят у дома, а кутиите от стиропор обляга до препълненото кошче. Не говори с мен, държи се, все едно говоренето му причинява физическа болка и аз съм зла жена, задето го принуждавам.
Едва-едва свива рамене, когато му съобщавам, че съм уволнена.
— Това е ужасно, съжалявам — казва. — Ти поне имаш пари.
— Ние имаме пари. Обаче си харесвах работата.
Той запява „Не можеш винаги да имаш каквото искаш“ фалшиво, пронизително, олюлява се, танцувайки, и аз разбирам, че е пиян. Късно следобед е, денят е красив, с ясно синьо небе, а в нашата къща е усойно, навсякъде се усеща сладникавият мирис на стара китайска храна, завесите са дръпнати и аз започвам да обикалям стаите и да проветрявам, да дърпам завесите, да плаша прахоляка, а когато стигам до сумрачния хол, се препъвам в една чанта на пода, после в още една и още една като котката от анимационния филм, която попада в стая, пълна с миши капани. После запалвам осветлението и виждам десетки торбички от магазини, от каквито не пазаруват хора без работа. Скъпарски мъжки магазини за поръчкови костюми, където продавачите показват вратовръзките една по една, преметнати през ръката си, на клиенти, настанени в кожени кресла. Боже, все поръчкови неща.
— Какво е това, Ник?
— За интервюта за работа. Ако отново започнат да наемат хора.
— Толкова много ли ти трябваха?
— Имаме пари — усмихва ми се той мрачно, със скръстени ръце.
— Няма ли поне да ги закачиш?
Блийкър е разкъсал няколко пластмасови опаковки. До костюм за три хиляди долара виждам малка купчинка котешко повърнато, по поръчкова бяла риза е полепнала оранжева козина, където е спал котаракът.
— Не, няма — ухилва ми се Ник.
Никога не съм му натяквала, всъщност доста се гордея, че никога не натяквам. Затова се вбесявам, че Ник ме принуждава да натяквам. Склонна съм да приема известна немарливост, мързел, вялост. Съзнавам, че съм по-подреден човек от него и се старая да не му натрапвам чистофайната си и организирана страна. Ник не е мъж, който ще се сети да пусне прахосмукачка или да почисти хладилника. Той просто не забелязва такива неща. Добре де, нямам нищо против. Но държа на определен стандарт на живот — според мен е нормално боклукът да не прелива извън кофата, чиниите да не стоят неизмити в мивката с петна засъхнало бурито по тях. Това се очаква от свестния и зрял съквартирант. А Ник вече нищо не прави, затова се налага да натяквам, което ме вбесява: „Превръщаш ме в нещо, което никога не съм била и не съм искала да бъда — досадница, понеже не спазваш своята част от съвсем елементарна уговорка. Не го прави, не ми харесва“.