Кръстихме бара „Бар“.
— Хората ще решат, че е плод на ирония, а не на творческа немощ — разсъди сестра ми.
Да, мислехме се за умни нюйоркчани — въобразяваме си, че името е шега, която никой всъщност няма да схване, не и като нас. Не в смисъл на метапроумяване. Представяхме си как местните бърчат нос: „Защо сте го кръстили «Бар»?“. Обаче първият ни клиент, жена с прошарена коса, очила с бифокални стъкла и розов анцуг, заяви:
— Името ми харесва. Като в „Закуска в Тифани“, където котката на Одри Хепбърн се казваше Котка.
След този случай чувството ни за превъзходство намаля, което беше добре.
Спрях на паркинга и изчаках от залата за боулинг да се разнесе тракането на кеглите — благодаря ви, благодаря ви, приятели — после излязох от колата. Полюбувах се на околността, все още не ми беше омръзнала питомната гледка: четвъртитата поща от светли тухли от отсрещната страна на улицата (вече затворена в събота), непретенциозната бежова офис сграда по-надолу (вече затворена и точка). Изобщо не лъхаше на благоденствие. По дяволите, не беше дори оригинално, понеже имаше два града Картидж — нашият формално е Северен Картидж, все едно е град близнак, а всъщност е на стотици километри от другия и е по-малък от него: чудато градче от 50-те години, раздуло се до средно голямо предградие и кръстило това прогрес. Тук обаче беше отраснала майка ми, тук беше отгледала мен и Го. Не беше което и да е скучно предградие, имаше си история. Поне моята история.
Докато вървях към бара по обраслия с плевели паркинг, погледнах надолу по пътя и видях реката. Ето това ми харесваше в градчето открай време — не сме безопасно построени на някой склон, който гледа към Мисисипи, ние сме на самия бряг на реката. Можех да изляза на улицата, да се спусна около метър и да се озова на път за Тенеси. По всяка сграда в центъра на града има черти, отбелязващи нивото на реката по време на наводненията през шейсет и първа, седемдесет и пета, осемдесет и четвърта, деветдесет и трета, две и седма, две и осма, две и единайсета година. И така нататък.
В момента реката не беше придошла, но се движеше напрегнато, на силни и провлечени течения. Покрай нея се движеше дълга колона мъже, заболи поглед в краката си, с напрегнати рамене, упорито запътили се наникъде. Както ги зяпах, един ненадейно вдигна поглед, но лицето му остана в сянка — черен овал. Извърна се.
Обзе ме внезапна и силна нужда да вляза вътре. Не бях извървял и двайсет крачки, а по шията ми бяха избили капки пот — слънцето все още беше гневно око на небето. Забелязан си.
Коремът ми се сви и ускорих ход. Нуждаех се от питие.
Ейми Елиът
5 януари 2005 г.
Тра и ла! Ухилила съм се до ушите като осиновен сирак, докато пиша. Неудобно ми е, че съм толкова щастлива — като момиче от цветен комикс с вдигната на конска опашка коса, което говори по телефона и над главата си има балон с текст: „Запознах се с едно момче!“.
Но е точно така. Това е фактическата, емпирична истина. Запознах се с едно момче, със страхотен и великолепен мъж, забавен и готин тип. Нека да опиша сцената, понеже си заслужава за поколенията (не, моля ви, не съм стигнала чак дотам — поколенията! Пфу!). Но все пак. Още не е Нова година, но е почти новата година. Зима е — стъмва се рано, мразовито е.
Кармен, една нова приятелка — почти приятелка, едва приятелка, приятелка, на която не можеш да откажеш — ме убеди да отидем в Бруклин на едно от нейните писателски партита. Аз харесвам писателските партита, харесвам и писателите, аз съм дете на писатели, самата аз съм писателка. Още ми харесва да пиша думата — ПИСАТЕЛ — във всеки формуляр, въпросник и документ, където ме питат за професията ми. Добре де, съставям личностни тестове, не пиша за основните актуални проблеми, но въпреки това ми се струва основателно да твърдя, че съм писателка. Пиша в този дневник, за да се усъвършенствам: да изостря перото си, да натрупам подробности и наблюдения. Да покажа, не да кажа… и всякакви подобни писателски щуротии. („Усмихната като осиновен сирак“, така де, не е лошо.) Но всъщност тестовете ми не са достатъчно основание да се нарека писателка, поне не и напълно почтено. Нали? На парти сте и се оказвате заобиколени от истински, талантливи писатели, които работят в уважавани и добри вестници и списания. А вие просто съставяте тестове за женски списания. Когато някой ви попита какво работите, вие: