Знам, знам, че е изключително стресиращо да изгубиш работата си, особено за един мъж. Говори се, че е като смърт на близък роднина, особено за мъж като Ник, който винаги е работил. Затова си поемам дълбоко дъх, правя гнева си на червена гумена топка и мислено го запращам в Космоса.
— Имаш ли нещо против аз да ги окача? Просто за да не ти се мачкат.
— Както искаш.
И двамата сме уволнени, не е ли сладко? Знам, че имаме повече късмет от редица други хора — когато се притесня, отивам да проверя попечителския си фонд. Никога не съм го наричала така, преди Ник да използва тези думи: всъщност не е нищо толкова грамадно. Искам да кажа, хубаво е, страхотно е — имам 784 404 долара благодарение на родителите ми. Но това не са пари, които ти позволяват да престанеш да работиш, особено в Ню Йорк. Целта на родителите ми беше да ме подсигурят дотолкова, че да не се налага парите да бъдат съображение при избора ми — на училище, на кариера — но не са чак толкова, че да се изкуша и да престана да работя. Ник се подиграва, но според мен жестът на родителите ми е страхотен. (И напълно уместен, като имам предвид, че са изплагиатствали моето детство за книгите си.)
Въпреки това обаче уволнението — и на двама ни — много ме тревожи, но в този момент се обажда татко и пита дали може да се отбият с мама. Искали да поговорят с нас. Днес следобед, всъщност веднага, ако е удобно. Разбира се, че е удобно, казвам, а в главата ми се завърта една-единствена мисъл: рак, рак, рак…
Родителите ми цъфват на прага с вид на хора, които доста са се постарали. Баща ми е огладен, спретнат и излъскан, безупречен, с изключение на торбичките под очите. Майка ми е облечена в светлопурпурно — виолетова рокля — както се облича обикновено за речи и церемонии, когато все още получаваше такива покани. Твърди, че цветът изисква самоувереност от този, който го носи.
Изглеждат страхотно, но сякаш се срамуват.
— Деца, двамата с майка ви май сме… — подема баща ми, после млъква, за да се изкашля. Слага ръце върху коленете си, а кокалчетата му са побелели. — Забъркали сме се в огромна финансова бъркотия.
Не знам как точно се очаква да реагирам: да се шокирам, да ги утеша, да се разочаровам? Родителите ми никога не са признавали пред мен да имат неприятности. А и мисля, че никога не са имали бог знае какви неприятности.
— Всъщност сме постъпили безотговорно — продължава Мерибет. — През последното десетилетие живеем така, все едно печелим колкото през предишните две десетилетия, а не е вярно. Не печелим и половината, но… отричахме проблемите. Може да се каже, че… гледахме оптимистично на нещата. Все си повтаряхме, че следващата книжка от поредицата ще ни оправи. Но не се случи. А ние продължихме да вземаме лоши решения. Инвестирахме глупаво. Харчехме глупаво. И сега…
— На практика сме разорени — казва Ранд. — Къщата ни, а също и тази къща, всичко заминава.
Мислех… допусках… че са ни купили тази къща изцяло, не подозирах, че я изплащат. И изведнъж ужасно се засрамих, че съм така закриляна, както се изразява Ник.
— Както ви казах, допуснахме сериозни грешки в преценката — казва Мерибет. — Би трябвало да напишем книга „Невероятната Ейми и променливите вноски по ипотеката“ и ще се проваляме на всеки тест. Ние сме предупредителната история, приятелката на Ейми — Уенди, която иска всичко веднага.
— Хари, заровил глава в пясъка — добавя Ранд.
— И сега какво? — питам.
— Ами зависи изцяло от вас — казва баща ми.
Мама изважда от чантата си някаква самоделна брошура и я слага на масата пред нас — графики и схеми, направени на домашния им компютър. Сърцето ми се свива, като си представям как родителите ми четат с присвити очи ръководството за употреба, за да придадат примамлив вид на предложението си.
Мерибет започва речта си:
— Искахме да ви попитаме дали може да вземем малко пари назаем от фонда, докато решим какво да правим през остатъка от живота си.
Родителите ми седят пред нас като две нетърпеливи колежанчета, изпълнени с надежда да ги изпратят на първия им стаж. Коляното на баща ми подскача и мама лекичко го докосва с върха на пръста си.
— Парите в попечителския фонд са ваши, разбира се, че може да вземете назаем — казвам. Просто искам всичко това да свърши — не издържам обнадеждените им изражения повече. — Колко смятате, че ще ви трябват, за да изплатите всичко и известно време да живеете спокойно?