— Държите ли под око всички, които се явяват за доброволци? — попитах. — Искам да кажа, в случай че някой…
— Някой с подозрително голям интерес ли? Абсолютно. — Тя отчупи парченце от кексчето и го лапна. После снижи глас: — Честно казано обаче, серийните убийци гледат същите сериали като нас и знаят, че ние знаем, че те обичат да…
— Да се намърдват в разследването.
— Аха, точно така — кимна тя. — Затова сега внимават повече за такива неща. Но, да, оглеждаме се за всякакви откачалки, за да сме сигурни, че са… само откачалки.
Извих вежда.
— Например с Гилпин водехме разследването по случая на Кайла Холман преди няколко години. Името говори ли ви нещо?
Поклатих глава — нищичко.
— Както и да е, някои любители на страхотии просто си падат по такива неща. Внимавайте с тези двете — посочи Бони две красиви жени на четирийсет и няколко години. — Защото ми приличат на такива. На твърде ентусиазирани да утешават разтревожения съпруг.
— О, хайде стига…
— Ще се изненадате. Красив мъж като вас. Случва се.
В този момент една от жените, по-русата и с по-силния тен, погледна към нас, срещна погледа ми и ми се усмихна с нежна и стеснителна усмивка, а после сведе глава като котка, която иска да я погалиш.
— Тя обаче здравата ще се постарае, ще бъде самата ангажираност — поясни Бони. — Така че няма лошо.
— Как завърши случаят на Кайла Холман? — попитах.
Тя поклати глава — отрицателно.
Влязоха още четири жени, предавайки си шишенце слънцезащитен лосион една на друга и размазвайки крема по голите си ръце, рамене и носове. В стаята замириса на кокос.
— Ей, помните ли, че ви попитах дали Ейми има приятелки в града? Да ми кажете нещо за Ноел Хоторн? Не я споменахте — настоя Бони.
Погледнах я неразбиращо.
— Ноел, от вашия жилищен комплекс. Майката на тризнаците?
— Не, не бяха приятелки.
— О, интересно, тя определено смята, че са били.
— На Ейми това често й се случва. Веднъж говори с някого и после няма отърване. Зловещо е.
— Същото казаха и родителите й.
Зачудих се дали да не я попитам направо за Хилари Ханди и Деси Колингс. После реших да не го правя — щеше да изглежда по-добре, ако аз водех нападението. Исках Ранд и Мерибет да ме видят как се справям като екшън герой. Не можех да се отърся от онзи поглед на Мерибет към мен: полицията определено смята, че е… някой близо до вкъщи.
— Хората си въобразяват, че я познават, понеже са чели книжките като малки — поясних.
— Разбирам — кимна Бони. — Хората обичат да вярват, че познават други хора: родителите искат да вярват, че познават децата си. Съпругите искат да вярват, че познават мъжете си.
След още час доброволческият център ми заприлича на семеен пикник. Няколко мои бивши гаджета се отбиха да кажат „здрасти“ и да ми покажат децата си. Една от най-добрите приятелки на мама, Вики, дойде с трите си внучки — стеснителни момичета в розово.
Внучета. Майка ми често говореше за внуци, като че ли щеше да се случи скоро — когато купеше нова мебел, обясняваше, че е предпочела точно този стил, понеже „ще свърши работа, когато се появят внуци“. Искаше да доживее да види внуците си. Всичките й приятелки имаха по няколко. Когато с Ейми поканихме нея и Го на вечеря, за да отбележим шест месеца от отварянето на „Бар“, аз оповестих, че имаме причина да празнуваме — а мама скокна от мястото си, избухна в сълзи и прегърна Ейми, която също се разплака и промърмори в задушаващите обятия на майка ми: „Той има предвид бара, говори за бара“. После мама се постара да се престори, че е развълнувана за бара. „Има предостатъчно време за бебета“ — каза тя възможно най-утешително и Ейми отново се разплака. Което беше странно, понеже тя не искаше деца и няколко пъти повтори този факт, обаче сълзите й събудиха у мен извратена искрица надежда, че може пък да е променила мнението си.
Понеже наистина нямаше много време. Беше на трийсет и седем, когато купих „Бар“. През октомври щеше да навърши трийсет и девет.
И тогава си помислих: ако това продължава, ще трябва да организираме мнимо празненство на рождения й ден или нещо подобно. Щеше да се наложи да го отбележим някак, с някакво празненство за доброволците, за медиите — нещо, което да възроди вниманието. И щеше да се наложи аз да се преструвам на обнадежден.
— Будният син се завръща — каза носов глас, обърнах се и видях кльощав мъж с изопната фланелка да се чеше по извитите нагоре дълги мустаци. Старият ми приятел Стъкс Бъкли, който ме наричаше блудния син, макар да не знаеше нито как се произнася, нито какво означава. Вероятно смяташе, че е модерен синоним на „тъпак“. Стъкс Бъкли звучи като име на бейзболен играч и точно такъв би трябвало да бъде Стъкс, обаче никога не бе имал нужния талант, а само огромно желание. Като малък беше най-добрият в града, но това не беше достатъчно. В колежа преживя най-силния шок в живота си, когато го отстраниха от отбора, и после всичко отиде по дяволите. Сега беше наркоман с непостоянна работа и променливи настроения. Няколко пъти се беше отбивал в бара, за да пита за работа, но клатеше глава при всяко мое непривлекателно предложение за пълен работен ден и раздразнено дъвчеше вътрешността на бузата си: „Стига, човече, какво друго имаш, не може да няма още нещо“.