— Стъкс — поздравих го аз и изчаках да проверя дали е в приятелско настроение, или не.
— Чувам, че полицията здравата е оплела конците — каза той и пъхна длани под мишниците си.
— Малко е раничко да се твърди.
— Стига, човече, тези несериозни педалски обиски? Повече се постараха, докато търсеха кучето на кмета. — Лицето му беше изгоряло от слънцето — усещах как излъчва топлина, когато се приведе към мен и ме лъхна на вода за уста. — Защо не са набелязали някого? В града има толкова хора, измежду които да избират, а не са прибрали нито един? Нито един? Ами Сините тетрадки? Това попитах онази дама детектив: ами Сините тетрадки? А тя изобщо не ми отговори.
— Кои са те? Някаква банда ли?
— Уволнените от завода за сини тетрадки миналата зима. Никакво обезщетение, нищичко. Нали си виждал онези бездомници, които обикалят града на глутници и имат адски вбесен вид? Най-вероятно са Сините тетрадки.
— Още не разбирам — какви Сини тетрадки?
— Нали си сещаш, печатницата „Ривър Вали“. В края на града? Печатаха онези сини тетрадки, в които си писал есета и други подобни глупости в колежа.
— О, не знаех.
— Сега колежите използват компютри и какво ли още не, така че — пфу! — чао-чао, сини тетрадки!
— Боже, всичко в този град затваря — промърморих.
— Сините тетрадки пият, друсат се, тормозят хората. Правили са го и преди, но винаги се е налагало да спрат, за да се върнат на работа в понеделник. А сега направо са побеснели.
Стъкс ми се ухили с изпочупените си зъби. В косата му имаше пръски боя — това работеше през лятото още като ученик: боядисваше къщи. „Специализирам в издокарването“, казваше и чакаше да схванеш шегата. Ако не се засмееш, ти обясняваше.
— Ченгетата ходили ли са в мола? — попита той. Аз опитах да свия объркано рамене. — Мамка му, човече, нали си бил репортер? — Стъкс все се ядосваше на предишната ми професия, като че ли е била лъжа, издържала твърде дълго. — Сините тетрадки са си устроили цяло градче в мола. Незаконно са се настанили. Въртят търговия с наркотици. Полицията ги гони от време на време, но те се връщат още на другия ден. Както и да е, така казах на онази дама детектив: претърсете проклетия мол. Понеже някои от бандата там изнасилиха едно момиче миналия месец. Съберат ли се на едно място ядосани мъже, нещата не стоят добре за жена, която им се изпречи на пътя.
Докато карах към мястото, където щяха да претърсват следобед, се обадих на Бони и започнах веднага щом тя вдигна:
— Защо не претърсвате мола?
— Ще го претърсим, Ник. В момента полицаи отиват натам.
— А, добре. Понеже един мой приятел…
— Стъкс, знам, знам го.
— Той говореше за…
— Сините тетрадки. Знам. Имай ни доверие, Ник, държим нещата под контрол. Искаме да намерим Ейми не по-малко от теб.
— Да, благодаря.
След този удар по праведния ми гняв аз изгълтах огромното си кафе в стиропорена чашка и потеглих към района, който ми беше определен. Днес следобед щяхме да претърсим три места: дерето за спускане на лодките (сега известно като „мястото, където Ник прекара въпросната сутрин, без никой да го види“), горите Милър Крийк (които не заслужаваха името си — между дърветата се виждаха ресторантите за бързо хранене) и парка „Уолки“, дива природа с туристически пътеки и маршрути за езда. Когато пристигнах, местен полицай говореше на група от дванайсетина човека със здрави крака в шорти, намазани с цинков оксид носове, слънчеви очила и шапки. Приличаше на първия ден на лагер. Два различни телевизионни екипа бяха дошли да заснемат кадри за местните телевизионни канали, един неопитен вестникарски репортер постоянно кръжеше около мен с преметнат през рамо фотоапарат и ме подготвяше с безцелни въпроси, а тялото ми тутакси се стегна, изгуби човешки облик от оказаното ми внимание и „загриженото“ ми лице заизглежда фалшиво. Във въздуха се усещаше мирис на конска тор.