След малко репортерите тръгнаха след доброволците по пътеките. (Кой журналист ще има на разположение заподозрения съпруг, но ще го зареже? Един лош и зле платен журналист остана, след като всички свестни бяха отпратени.) Млад униформен полицай ми каза да застана — точно тук — в началото на различните пътеки, близо до едно информационно табло, на което имаше разни стари брошури, както и съобщение за изчезването на Ейми, от което ме гледаше тя — днес беше навсякъде, следваше ме.
— Какво да правя? — попитах полицая. — Тук се чувствам като пълен глупак, трябва да върша нещо.
Някъде в гората кон изцвили печално.
— Наистина сте ни нужен тук, Ник. Просто се дръжте приятелски, насърчително — каза той и посочи яркооранжев термос до мен. — Предлагайте вода. Просто насочвайте всеки, който дойде.
После полицаят се извърна и се запъти към конюшните. Помислих си, че нарочно ме отклоняват от евентуалното местопрестъпление.
Докато стоях безцелно и се преструвах, че се занимавам с хладилника, спря едни закъснял джип — лъскав и червен като лак за нокти. От него излязоха четирийсетинагодишните жени от щаба. Най-красивата от тях, която Бони прецени като моя фенка, беше вдигнала косата си нагоре на конска опашка, за да може една от приятелките й да напръска тила й с репелент против насекоми. Жената доста пресилено размаха ръце, за да прогони изпаренията от препарата. Погледна ме с ъгълчето на очите си. После се отдалечи от приятелките си, пусна косата си върху раменете и се запъти към мен с тъжната си и състрадателна усмивка, която казваше „Толкова съжалявам!“. Големи кафяви очи като на пони, розова риза, която свършваше точно над колосаните бели шорти. Сандали на висок ток, накъдрена на златисти масури коса. Човек не се облича така за хайка в гората, помислих си.
„Моля те, не ми говори“, помислих си.
— Здрасти, Ник, аз съм Шона Кели. — Имаше ненужно висок глас, малко остър, като на някаква замаяна разгорещена магарица. Протегна ръка и аз усетих как ме пронизва тревога, когато приятелките на Шона тръгнаха надолу по пътеката, мятайки затворнически погледи към нас двамата. Предложих й каквото имах: благодарността си, вода, неловкостта, от която си глътнах езика. Шона изобщо не се канеше да тръгва, макар че самият аз се запътих към пътеката, по която бяха поели приятелките й.
— Надявам се, че приятелите и роднините ти се грижат за теб, докато трае всичко това, Ник — каза тя и прогони с ръка една конска муха. — Мъжете забравят да се грижат за себе си. Трябва ти утешителна храна, това ти трябва.
— Хапваме предимно суха храна — лесно и бързо е. — Още усещах вкуса на салама в гърлото си, а мирисът му се надигаше от стомаха ми. Дадох си сметка, че не съм си мил зъбите от сутринта.
— О, горкичкият! Е, със сухоежбина няма да стане — поклати глава тя и къдриците й проблеснаха на слънцето. — Трябва да си пазиш силите. Имаш късмет, понеже правя страхотен картофен пай. Знаеш ли какво? Ще приготвя всичко и утре ще го донеса в доброволческия център. Можеш просто да си го претоплиш и да си имаш вкусна топла вечеря.
— Това е твърде много, наистина. Добре съм. Наистина.
— Ще бъдеш още по-добре, след като хапнеш нещо вкусно — каза тя и ме потупа по ръката.
Мълчание. Тя опита друг подход:
— Наистина се надявам, че тази история няма да има нищо общо… с проблема с бездомните — каза тя. — Подавам оплакване след оплакване. Един влезе в градината ми миналия месец. Сензорът за движение писна, надникнах навън и ето ти го него, тъпче се с домати. Лицето и ризата му бяха целите омазани със… сок и семена. Опитах да го уплаша, но той откъсна поне двайсет, преди да избяга. Тези момчета, Сините тетрадки, те бездруго бяха на ръба. Нищо друго не умеят.
Изведнъж изпитах симпатия към Сините тетрадки, представих си как влизам в техния огорчен лагер, размахвайки бяло знаме: аз съм ваш събрат, и аз работех в печата. Компютрите откраднаха работата ми.
— Не ми казвай, че си твърде млад, за да помниш сините тетрадки, Ник — продължаваше Шона. Смушка ме в ребрата и аз се сепнах по-силно, отколкото би трябвало.