Затова си лепнах обичайното изражение „горката Го“, когато Ник се появи, а яйцата вече бяха твърди в чиниите, но в мига, в който го погледнах, разбрах, че не става дума за обичайните проблеми на Го.
— Майка ми — каза той и седна. — По дяволите! Майка ми има рак. Четвърти стадий, разпространил се е в костите и черния дроб. А това е лошо, това е…
Зарови лице в ръцете си, а аз се приближих и обгърнах раменете му с ръка. Когато вдига поглед, очите му бяха сухи. Спокойни. Никога не бях виждала съпруга си да плаче.
— Това е твърде много за Го след баща ми и неговия алцхаймер.
— Алцхаймер ли? Откога?
— Ами… от известно време. Отначало мислеха, че е някаква ранна деменция. Но е нещо повече, по-зле е.
Веднага си казах, че явно нещо не е наред с нас, нещо непоправимо може би, след като съпругът ми не ми е казал. Понякога ми се струва, че това е някаква негова лична игра — че провежда необявено съревнование по непроницаемост.
— Защо не си ми казал?
— Не обичам много да говоря за баща си.
— Но все пак…
— Ейми, моля те. — Изражението му показа, че се държа неразумно, при това беше толкова сигурен, че започнах да се чудя дали наистина не съм неразумна. — И сега това. Го казва, че мама се нуждае от химиотерапия, че после ще бъде много-много зле. Ще й трябва помощ.
— Не трябва ли да започнем да търсим човек, който да се грижи за нея у дома? Медицинска сестра?
— Застраховката й не го позволява.
Гледаше ме, скръстил ръце, и знаех какво ме предизвиква да направя — да предложа да платим, а ние не можехме да платим, понеже бях дала парите на родителите си.
— Добре тогава, скъпи, какво искаш да направим? — попитах.
Стояхме един срещу друг — като в сблъсък, за който не сме осведомени. Протегнах се да го докосна, а той само погледна ръката ми.
— Трябва да се пренесем там — впери в мен гневните си широко отворени очи. Махна с пръсти, като че иска да се отърве от нещо лепкаво. — Ще поживеем там година-две и ще постъпим както трябва. Нямаме работа, нямаме пари, нищо не ни задържа тук. Дори ти трябва да го признаеш.
— Дори аз трябва? — Вече се съпротивлявах. Усетих прилив на гняв, но го преглътнах.
— Така ще постъпим. Ще постъпим правилно. Поне веднъж ще помогнем на моите родители.
Разбира се, че така трябваше да направим, и разбира се, че ако не ми беше представил проблема толкова враждебно, и аз щях да кажа същото. Той обаче дойде при мен едва ли не вече настроен, че самата аз съм проблемът, който трябва да бъде решен. Че аз съм неприятното гласче, което трябва да бъде заглушено.
Съпругът ми беше най-лоялният човек на планетата, докато… вече не е. Виждала съм как очите му буквално потъмняват, когато се почувства предаден от приятел, дори да е скъп и отдавнашен приятел. И никога повече не споменава този приятел. После той ме изгледа като ненужен товар. Смразих се от този поглед.
И така, решено е, бързо и без почти никакво обсъждане: напускаме Ню Йорк. Заминаваме за Мисури. За някаква къща в Мисури, до реката, където ще живеем. Направо е сюрреалистично, а аз не злоупотребявам с тази дума.
Знам, че всичко ще бъде наред. Просто не съм си го представяла така. Когато си представях живота си. Не че е лошо, просто… Ако ми дадете един милион възможности да отгатна как би се стекъл животът ми, пак нямаше да позная. Намирам това за плашещо.
Събирането на багажа е минитрагедия: Ник, решителен и виновен, със стиснати устни, приготвя всичко, без да ме поглежда. Камионът стои часове наред, задръства движението на тясната ни уличка и мига с аварийните си светлини — опасност, опасност, опасност — докато Ник снове нагоре-надолу по стълбите, конвейер от един човек, и пренася кашони с книги и кухненски принадлежности, столове, масички. Ще вземем старинния си диван — широкия ни стар „Честърфийлд“, който татко нарича домашния ни любимец, понеже много си го обичаме. Него опаковаме последен — потна и неудобна задача за двама човека. Свалянето на тази огромна чудесия долу (Чакай, трябва да си почина. Повдигни отдясно. Чакай, много бързаш. Внимавай, пръстите ми, пръстите ми!) ще бъде нещо като твърде необходимо упражнение по тийм билдинг. След дивана отиваме да си вземем нещо за обяд от деликатесния магазин зад ъгъла, сандвичи с бейгъл4 за из път. Студена сода.