Ник ми позволява да взема дивана, но другите ни обемисти вещи остават тук. Един негов приятел ще наследи леглото, ще дойде по-късно в празния ни дом, където ще са останали само кабели и прах — и ще вземе леглото ни, а после ще си живее нюйоркския живот в нашето нюйоркско легло, ще яде китайска храна посред нощ и ще прави мързелив секс с презерватив с момичета с мръснишки речник от пиар отдела. (В дома ни ще се настани шумна двойка, съпрузи адвокати, които са безсрамно и нагло възторжени от превъзходната сделка, която правят. Мразя ги.)
Пренасям по едно нещо на всеки четири, които Ник смъква с пуфтене. Движа се бавно, тътрузя крака, все едно ме болят костите и ме е обзело трескаво слабосилие. Всичко ме боли. Той хвърчи покрай мен, качва се и слиза, поглежда ме намусено, пита рязко „Добре ли си?“ и отминава, преди да съм отговорила, а аз оставам със зяпнала уста анимационна героиня с черна дупка вместо уста. Не съм добре. Ще бъда добре, но в момента не съм добре. Искам съпругът ми да ме прегърне, да ме утеши, да ме поглези поне мъничко. Само за секунда.
Ник се суети с кашоните отзад в камиона. Гордее се колко хубаво пакетира. Той зарежда (зареждаше) миялната машина, той подреждаше куфарите ни за почивките. Но към три часа става ясно, че сме подарили или продали твърде много свои вещи. Огромната каросерия на камиона е само наполовина пълна. Това е единственият ми повод за задоволство през този ден — онова горещо и подло задоволство в стомаха, което усещаш като топче живак. „Добре — мисля си — добре.“
— Можем да вземем леглото, ако наистина искаш — казва Ник, зареял поглед покрай мен надолу по улицата. — Има достатъчно място.
— Не, ти го обеща на Уоли, той трябва да го вземе — отговарям превзето.
Сбърках. Просто кажи: Сбърках, съжалявам, хайде да вземем леглото. Твоето старо легло, което ти носи утеха, трябва да е с теб на новото място. Усмихни ми се и бъди мил с мен. Днес. Бъди мил с мен.
Ник въздъхва.
— Добре, щом така искаш. Ейми? Така ли е?
Стои леко задъхан, облегнал се е на купчина кашони, най-горната от които е надписана с флумастер: „Ейми, зимни дрехи“.
— Това ли е последната ти дума за леглото, Ейми? Понеже ти предлагам в момента. Ще се радвам да ти го опаковам.
— Колко великодушно от твоя страна — отговарям едва чуто, както подмятам повечето забележки: като кълбенце парфюм от старо шише. Аз съм страхливка. Не обичам конфронтацията. Вземам един кашон и го понасям към камиона.
— Какво каза?
Клатя глава. Не искам да ме види, че плача, защото само ще се ядоса още повече. Десет минути по-късно по стълбите се чува трополене — дум! дум! дум! Ник мъкне дивана самичък.
Не можех дори да погледна назад, докато напускаме Ню Йорк, понеже камионът нямаше заден прозорец. В страничното огледало проследих с поглед силуета на града (отдалечаващия се силует на града — нали така пишат във викторианските романи, когато обречената героиня е принудена да напусне семейството си), но нито една от хубавите сгради — нито Крайслър, нито Емпайър Стейт, нито Флатайрън се появиха в малкия светещ правоъгълник.
Родителите ми се отбиха предната вечер, подариха ни семейния часовник с кукувичката, който толкова обичах като дете, тримата се разплакахме прегърнати, а Ник пъхна ръце в джобовете си и обеща да се грижи за мен.
Обеща да се грижи за мен, но въпреки това се страхувам. Имам усещането, че нещо ще се обърка, много ще се обърка и че нещата ще се влошат още повече. Не се чувствам като съпруга на Ник. Изобщо не се чувствам като човек: аз съм нещо, което товариш и разтоварваш, нещо като диван или часовник с кукувичка. Предмет, при това дори не полезен. Аз съм нещо, което можеш да хвърлиш на сметището, да пуснеш в реката, ако се наложи. Вече не се чувствам реална. Сякаш мога да изчезна.
Ник Дън
Изчезнала от три дни
Полицаите нямаше да намерят Ейми, освен ако някой не пожелаеше тя да бъде намерена. Това вече се изясни. Претърсихме всичко синьо и кафяво, километри от калната река Мисисипи, всички пътеки и туристически маршрути, печалните ни разпокъсани гори. Ако беше жива, някой трябваше да я върне. Ако бе мъртва, природата щеше да се откаже от нея. Такава беше осезаемата истина, като кисел вкус на върха на езика. Пристигнах в доброволческия център и разбрах, че всички останали са осъзнали същото като мен: над цялото място беше надвиснала апатия, усещане за поражение. Приближих се безцелно до масата със сладкишите и се опитах да се накарам да хапна нещо. Датска бисквита. Убеден съм, че няма по-потискаща храна от датските маслени бисквити — сладкиши, които ми изглеждат стари още с отварянето на кутията.