— Продължавам да твърдя, че е в реката — казваше един доброволец на приятелчето си, докато двамата си избираха бисквити с мръсни пръсти. — Точно зад къщата на този тип, има ли по-лесен начин?
— Досега трябваше да се е появила в някой водовъртеж, край някой шлюз или нещо такова.
— Не и ако е накълцана. Отрежеш ли краката и ръцете, тялото ще отплава чак до Залива. Е, поне до Тюника.
Извърнах се, преди да ме забележат.
Мой бивш учител, господин Колман, седеше на една маса, приведен над телефона, и записваше някаква информация. Когато погледите ни се срещнаха, той направи знак, че човекът е откачен — завъртя пръсти край ухото си, после посочи телефона. Предния ден ме поздрави с думите: „Внучката ми беше убита от пиян шофьор, така че…“, промърморихме си по нещо и се потупахме неловко по раменете.
Мобилният ми звънна — не можех да реша къде да го държа, затова го носех със себе си. Бях звънил и сега ми връщаха обаждането, но не можех да вдигна. Изключих телефона, огледах стаята, за да се уверя, че семейство Елиът не са ме видели какво правя. Мерибет тракаше на блекбърито си, после протегна ръка да го отдалечи от очите си и да прочете съобщението. Когато ме видя, се стрелна към мен с отривистите си стегнати стъпки, понесла блекбърито пред себе си като талисман.
— На колко часа път е Мемфис? — попита тя.
— Малко по-малко от пет часа с кола. Какво има в Мемфис?
— Хилари Ханди живее в Мемфис. Преследвачката на Ейми от гимназията. Дали е съвпадение?
Не знаех как да отговоря — „не е“?
— Да, Гилпин също ме отпрати. „Не можем да одобрим разходи за нещо, случило се преди двайсетина години.“ Задник. Този тип се държи с мен, все едно ей сега ще изпадна в истерия — говори с Ранд в мое присъствие, но мен ме пренебрегва, сякаш се налага Ранд да ми обяснява на мен, тъпачката. Задник.
— Градът е напълно банкрутирал, Мерибет. Сигурен съм, че наистина нямат средства.
— Е, ние имаме. Сериозно ти казвам, Ник, онова момиче беше врътнало. Освен това знам, че през годините се е опитвала да се свърже с Ейми, тя ми каза.
— На мен не ми е казвала.
— Колко струва да се отиде дотам с кола? Петдесет долара? Добре. Ще отидеш ли? Кажи „да“, моля те. Просто няма да престана да мисля за това, докато не разбера, че някой е говорил с нея.
Вярвах го, понеже дъщеря й беше податлива на същите натрапчиви тревоги: Ейми можеше цяла вечер да се притеснява, че е забравила печката включена, макар този ден да не сме готвили. Или че не е заключила вратата. Ама сигурен ли съм? Тя винаги предвиждаше най-лошия сценарий в крупни размери. Затова нещата не свършваха до отключената врата, ами си представяше, че вътре са влезли хора, които дебнат да я изнасилят и да я убият.
Усещах, че върху кожата ми лъщи пот, понеже страховете на жена ми в крайна сметка се бяха оправдали. Представете си такова ужасно удовлетворение след всичките години на неоснователни тревоги.
— Разбира се, че ще отида. И ще се отбия в Сейнт Луис да видя онзи другия, Деси. Смятай го за направено.
Обърнах се и театрално се запътих към изхода, но след двайсет крачки изведнъж се натъкнах на Стъкс с отпуснато и сънливо лице.
— Чух, че ченгетата вчера са претърсили мола — каза той и се почеса по брадата. В другата си ръка държеше поничка с глазура, от която още не беше отхапал. В предния джоб на работните му панталони имаше издутина с формата на бейгъл. За малко да се пошегувам: Това в джоба ти тестено изделие ли е, или ти…
— Да. Нищо.
— Вчера. Отишли през деня, тъпаците. — Той се приведе, озърна се, сякаш се притесняваше, че са го чули. Приведе се по-близо към мен. — Трябва да отидеш през нощта, тогава са там. Денем слизат до реката или размахват знаме.
— Размахват знаме ли?
— Нали се сещаш, седят до изходите от магистралата с онези табели: „Безработен съм, моля помогнете! Трябват ми пари за бира, каквото и да е“ — обясни ми той и огледа стаята. — Все едно размахват знаме, човече.
— Разбрах.