— А през нощта са в мола.
— Да отидем довечера — предложих. — Ти, аз, който още иска.
— Джо и Майк Хилсам — каза Стъкс. — Те ще се навият.
Братята Хилсам бяха три-четири години по-големи от мен, хулиганите на града. Типове, които по рождение са лишени от гена на страха и са недосегаеми за болката. Атлетични момчета, които цяло лято търчаха на късите си мускулести крачета, играеха бейзбол, пиеха бира и си поставяха странни предизвикателства: караха скейтборд в канализационните шахти, катереха се голи по водонапорни кули. Типове, които току се надрусат в събота вечерта и тогава разбираш, че нещо ще се случи, може би няма да е хубаво, но със сигурност нещо ще се случи. Разбира се, че братята Хилсам ще са навити.
— Добре — казах, — довечера отиваме.
Телефонът звънна в джоба ми. Това нещо не се беше изключило както трябва. Отново звънна.
— Няма ли да се обадиш? — попита Стъкс.
— Не…
— Трябва да отговаряш на всяко обаждане, човече. Наистина трябва.
Нямаше какво да се прави до края на деня. Не бяха планирани групи за издирване, нямаше нужда от още листовки, имаше достатъчно хора на телефоните. Мерибет дори започна да изпраща част от доброволците да се прибират — само седяха отегчени и ядяха. Подозирах, че Стъкс ще си тръгне с половината закуски от масата по джобовете си.
— Някакви новини от детективите? — попита Ранд.
— Нищо — отговорихме с Мерибет.
— Това може да е добър знак, нали? — попита той с обнадежден поглед и ние с Мерибет се съгласихме с него. Да, разбира се.
— Кога заминаваш за Мемфис? — попита ме тя.
— Утре. Довечера с приятелите ми ще претърсим мола. Съмняваме се, че вчера са го претърсили както трябва.
— Отлично — поздрави ме Мерибет. — Трябват ни действия. Щом подозираме, че нещо не е направено както трябва, правим го сами. Понеже аз просто… не съм впечатлена от това, което се предприема досега.
Ранд положи ръка върху рамото на жена си — знак, че този рефрен е изречен и възприет многократно.
— Искам да дойда с теб, Ник — каза Ранд. — Довечера. Бих искал да дойда.
Беше облечен със светлосиня риза и маслиненозелени панталони, а косата му приличаше на лъскав тъмен шлем. Представих си как се опитва да поздрави дружески братята Хилсам и донякъде отчаяно изпълнява ролята на един от момчетата — здрасти, и аз обичам хубавата бира, какво всъщност става с отбора ви? — и усетих как ме залива вълна от неловкост.
— Разбира се, Ранд, разбира се.
Разполагах с дванайсет свободни часа, в които да се вместя. Върнаха ми колата — след като я бяха обработили за отпечатъци и почистили основно, допускам — затова една от по-възрастните доброволки ме откара до полицейския участък, оживена и грижовна като баба жена, която ми се стори малко притеснена насаме с мен.
— Само ще закарам господин Дън до полицията, но ще се върна след по-малко от половин час — каза тя на приятелките си. — Не повече от половин час.
Гилпин не беше взел като улика втората бележка на Ейми — твърде много се развълнува от бельото, за да го направи. Качих се в колата, отворих вратата и седях, докато горещото купе се проветри, препрочитайки втората следа, която ми беше оставила жена ми:
Представи си ме: влюбена в теб, съвсем ясно виждам бъдещето. Ти ме отвеждаш на онова място, разказваш ми за момчешките си приключения, облечен с оръфани джинси и шапка с козирка. Да си откраднем целувка… сякаш току-що сме се венчали.
Ставаше дума за Ханибал, Мисури, града от детството на Марк Твен, където работех през лятото като малък, където се скитах, облечен като Хък Фин със стара сламена шапка и нарочно оръфани джинси и се усмихвах бегло на хората, подканяйки ги да си купят сладолед. Това е една от историите, които те превръщат в център на вниманието, когато вечеряш в Ню Йорк, понеже никой друг не може да се мери с нея. Никой не може да каже: Да, аз също.
Шапката с козирка си беше наша шега: когато за пръв път разказах на Ейми, че съм се правел на Хък, бяхме на вечеря, пиехме втора бутилка вино и тя беше приятно пияна. С огромна усмивка и розови бузи. Беше се навела над масата, все едно бях магнит. И непрекъснато ме питаше дали още пазя шапката с козирката, дали ще си я сложа да ме види, а когато я попитах защо, за бога, смята, че Хък Фин е носел шапка с козирка, тя преглътна веднъж и каза: „О, имах предвид сламена шапка!“. Като че ли това са две напълно еднакви неща. След това винаги когато гледахме тенис, хвалехме спортните сламени шапки на играчите.